Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

В сряда си легнах в полунощ и спах като заклан. И да съм сънувал хартс или Каръл Джърбър, не помня. Като се събудих в осем часа сутринта в четвъртък, навън валеше такъв силен сняг, че светлините на „Франклин“ отсреща едва се виждаха. Взех душ, после бързо-бързо се замъкнах в читалнята да видя почнала ли е вече играта. Имаше само една маса: Лени Дориа, Ранди Екълс, Били Марчант и Скип. И четиримата бяха бледи, брадясали и уморени, сякаш не бяха мигвали цяла нощ. Сигурно наистина не бяха ставали от масата. Облегнах се на вратата и започнах да следя играта. В това време навън в снега ставали далеч по-интересни неща, но ние късно научихме за това.

Том Хъкаби живееше в „Кинг“ — другия мъжки блок в комплекса. Бека Обърт беше от „Франклин“. Двамата станали доста гъсти в последните три-четири седмици и дори ходели заедно в стола. В онази снежна късноноемврийска утрин тъкмо се връщали от закуска, когато забелязали, че на северната стена на „Чембърлейн“ пише нещо. Тази стена гледа към Другите университетски сгради… и в частност към „Ийст Анекс“, където големите корпорации провеждат интервюта за работа.

Двамата се доближили, зарязали пътеката и нагазили в току-що навалелия сняг — вече било натрупало десет сантиметра.

— Гледай — казала Бека и посочила следите в снега.

Имало странни отпечатъци… — стъпките не били ясно очертани, а заметени, сякаш някой е влачил крака, и имали по една голяма кръгла дупка от двете страни. Том Хъкаби казал, че приличат на стъпки на скиор, който си е носел ските и се е подпирал на щеките. Никой не се сетил, че подобни следи би могъл да остави човек с патерици. Още било рано.

Приближили се до стената на блока. Буквите били грамадни и черни, но снегът вече валял толкова силно, че трябвало да застанат на три метра, за да разчетат изписаните със спрей надписи… а ако се съди по разкривените букви, авторът ще да е бил доста разгневен. (Но пак на никого не му дошло наум, че на човек с патерици, който е гледал да не падне, докато е писал по стената, ще да му е било много трудно с краснописа.)

Надписът гласеше:

Чел съм, че някои престъпници — може би много престъпници — всъщност искат да бъдат заловени. Мисля, че случаят със Стоук Джоунс беше подобен. Очевидно не откриваше онова, заради което бе дошъл в Мейнския университет. И беше решил, че вече е време да си върви… а след като така и така ще напуска, нека преди това извърши най-грандиозния жест, на който е способен човек с патерици.

Том Хъкаби разказал на десетина момчета за надписа на нашия блок. На свой ред и Бека Обърт разказала на десетина девойки. Сред тях била отговорничката на втория етаж във „Франклин“ — кльощаво самодоволно момиче на име Марджъри Шъгънхаймър. През 1969 Марджъри доста се прочу в университета като основателка На сдружението Християни за колежанска Америка. Сдружението поддържаше Виетнамската война и на щанда им в Мемориалния съюз се продаваха мъничките флаг чета, които станаха толкова популярни по времето на Ричард Никсън.

В четвъртък бях обедна смяна в стола и дори да кръшках от часовете, през ум не ми бе минавало да не отида на работа — не съм устроен така. Към единайсет отстъпих мястото си на игралната маса на Тони де Лука и се отправих към стола да изпълня задълженията си. Навън видях доста голяма група студенти, които бяха нагазили в снега и се взираха в нещо на северната страна на нашия блок. Доближих се до тях, прочетох лозунга и веднага разбрах кой го е писал.

На Бенет Роуд беше паркирана синя служебна университетска кола, а пътеката към страничния вход на блока беше запречена от две полицейски патрулки. Марджи Шъгънхаймър също беше там и разговаряше с няколко души, сред които четири ченгета, деканът на мъжете и Чарлз Ебърсоул, дисциплинарният инспектор.

Като дойдох и застанах най-отзад, тълпата наброяваше петдесетина зяпачи — пет минути по-късно, докато стоях и любопитно протягах врат, броят им се увеличи на седемдесет и пет. А когато в един и петнайсет свърших да чистя-прибирам, чистя-прибирам и закрачих обратно към „Чембърлейн“, се бяха насъбрали поне двеста души, които стояха на групички и зяпаха. Днес трудно ни се вярва, че който и да е надпис може да събере такава огромна публика, особено в подобен скапан зимен ден, но не бива да забравяме, че става дума за един много по-различен свят, в който никое американско списание (като изключим от дъжд на вятър „Попюлар Фотографи“) не дръзваше да публикува голи снимки, на които да се вижда пубисното окосмяване на заснетия обект, а вестниците не смееха и да шукнат за сексуалния живот на политиците. Така беше преди потъването на Атлантида; твърде отдавна и много далеч, в свят, в който поне един комик беше осъден и тикнат в затвора, задето изрекъл думата „еба“ на публично място, а отбеляза, че в „Шоуто на Ед Съливан“ 37 37 Ед Съливан (1901 — 1974) телевизионна звезда, прочут с „Шоуто на Ед Съливан“ (1948 — 1971), в което представял популярни или изгряващи звезди. — Б.пр. човек може да си чопли ноктите, но не и да си пипа оная работа. В онзи и свят някои думи все още шокираха.