Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Как си, Стоук? — подхвърлих.

Той не отвърна и ме подмина с наведена глава; мокрите му кичури бяха полепнали по лицето, стискаше сапуна и кърпата под мишница и си мърмореше под нос: „Хръц-хръц хръц-хръц“ Въобще не ме погледна. Да, на Стоук Джоунс винаги може да се разчита да ти скапе настроението.

Като стигнах до „Холиок“, Каръл вече ме чакаше. Беше домъкнала няколко кашона от мляко, изхвърлени при кофите, седеше на единия с кръстосани крака и пушеше цигара. Седнах на другия, прегърнах я и я целунах. За миг мълчаливо отпусна глава на рамото ми. Това не беше много в неин стил, но беше мило. Без да я изпускам от прегръдката си, погледнах звездите. Нощта бе мека за такава късна есен и много хора — най-вече двойки — бяха излезли на разходка, за да се възползват от хубавото време. Чувах как си шепнеха. В столовата над главите ни свиреше радио — „Чакай, Слупи“. Сигурно някой от портиерите го беше включил.

Каръл най-сетне вдигна глава и лекичко се поотдръпна от мен, колкото да ми покаже, че сега мога да си прибера ръката. Всъщност това вече си беше типично в неин стил.

— Благодаря — отбеляза. — Имах нужда от една прегръдка.

— Удоволствието беше мое.

— Малко се страхувам от срещата с татко. Е, не умирам от страх, но мъничко се притеснявам.

— Всичко ще бъде наред. — Не го казах, защото наистина бях на това мнение — как бих могъл да знам подобно нещо — а защото така се казва, нали? Просто така е прието.

— Въобще не отидох с Хари, Джордж и останалите заради баща си. Не става дума за голямото фройдистко отхвърляне на родителите или нещо такова.

Тя хвърли фаса на земята и по червената настилка се посипаха рояк искри. Извади чантата, която стискаше в скута си, измъкна портмонето си, отвори и него и започна да рови из снимките, натъпкани в малките прозрачни отделения. Най-сетне спря, измъкна една и ми я подаде, приведох се напред да я разгледам по-добре на светлината от прозореца на столовата, където портиерите сигурно вече миеха подовете.

На снимката имаше три единайсет-дванайсетгодишни деца: две момчета и едно момиче. И тримата бяха със сини фланелки, на които с червени печатни букви пишеше „СТЪРЛИНГ ХАУС“. Тримата стояха на някакъв паркинг и се бяха прегърнали — приятелска поза, която ми се стори дори красива. Момичето беше по средата. Каръл, естествено.

— Кой е Съли-Джон? — попитах. Тя ме изгледа леко изненадано… но с онази усмивка. Във всеки случай мисля, че бях отгатнал кой е. Сигурно този с широките рамене, голямата усмивка и рошавата черна коса. Тя малко ми напомняше за непокорните кичури на Стоук, въпреки че хлапакът очевидно се беше ресал. Потупах с пръст по снимката. — Този, нали?

— Това е Съли — съгласи се тя, после докосна образа на другото момче. То бе зачервено от слънцето, но нямаше загар. Лицето му бе по-тясно, очите леко сближени, а с тази морковенооранжева коса, остригана като канадска ливада, приличаше на илюстрация на корицата на „Сатърдей Ивнинг Поуст“ от Норман Рокуел. Беше леко намръщен, с бръчка на челото. За дванайсетгодишно дете Съли вече имаше доста мускули, докато ръцете на другото момче бяха кльощави и дълги. Сигурно и до ден-днешен са такива. На ръката, с която бе прегърнал Каръл, бе надянал голяма кафява бейзболна ръкавица.

— Това е Боби — обясни Каръл. Гласът й ми се стори някак променен. Долавях в него особени нотки. Тъга? Но тя продължаваше да се усмихва. Ако й е мъчно, защо ще се усмихва? — Боби Гарфийлд. Първото ми гадже. Мисля, че спокойно можем да кажем и първата ми любов. Едно време тримата с Боби и Съли бяхме най-добри приятели.

Не беше толкова отдавна, през шейсета, но сега ми се струва преди сто години.

— Какво стана с него? — Кой знае защо очаквах да ми каже, че е починал — този с тясното лице и морковената коса.

— С майка си се преместиха. От време на време си пишехме, но после изгубихме връзка. Нали знаеш, детска работа.

— Има хубава ръкавица.

И пак онази усмивка. Макар очите й да плуваха в сълзи, докато се взираше в старата снимка, онази усмивка не слизаше от устните й. На бялата светлина от флуоресцентните лампи в столовата сълзите й изглеждаха сребърни — като на принцеса от приказките.

— Тя беше най-любимото нещо на Боби. Навремето имаше един играч на име Алвин Дарк, нали?

— Да, имаше.

— Е, ръкавицата на Боби беше такава. Модел „Алвин Дарк“.

— Моята беше модел „Тед Уилямс“. Струва ми се, че мама се отърва от нея на една разпродажба преди няколко години.