Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Предполагам, че няма да е много дълго — отвърна Боби.

— Тази книга е двеста страници. Прочети десет процента от нея. Това са двайсет страници (казвам ти, защото знам, че не владееш толкова добре смятането) и ако не ти харесва и след тези двайсет страници, ако даваш повече, отколкото взимаш, просто я остави.

— Иска ми се да постъпваха така в училище — отвърна Боби. Той си спомни за една поема от Ралф Валдо Емерсон, която трябваше да научат наизуст. Поемата започваше така: „Грубият мост се извисяваше над буйните течения…“. Съли-Джон наричаше поета Ралф Валдо Емерслоп.

— Училището е различно. — Бяха седнали около масата в кухнята на Тед и гледаха задния двор, където всичко беше покрито в цветове. На Колония Стрийт кучето на господин O’Xapa Баузър не преставаше да лае. Тед пушеше своите „Честърфийлд“. — И като стана въпрос за училище, не носи тази книга там. В нея има неща, които учителката ви няма да хареса. Може да вдигнат буахаха.

— Какво да вдигнат?

— Може да вдигнат олелия. Ако имаш проблеми в училище, ще имаш проблеми и вкъщи. Знам, че не е необходимо да ти казвам това. И майка ти … — Тед направи движение с ръка все едно някой му отрязва главата. Този жест Боби разбра веднага. „Майка ми няма да му има доверие.“

Боби си спомни думите на Каръл, че Тед сякаш бяга от нещо, и какво беше казала майка му, че на това момиче му убягват много малко неща.

— Какво по-точно в тази книга може да ми създаде неприятности? — Той вече беше заинтригуван от „Повелителят на мухите“.

— Не мога да ти обясня — сухо отвърна Тед. После загаси цигарата си в малък тенекиен пепелник, отиде до хладилника и извади две бутилки безалкохолна бира. — Някои определят книгата като да завреш нагорещено копие в задника на дива свиня. Мисля, че това е най-лошото. Все пак има възрастни, които виждат само дърветата, но не и цялата гора. Прочети първите двайсет страници, Боби. Никога няма да погледнеш назад. Обещавам ти го.

Тед постави бутилките на масата и ги отвори. После вдигна своята бутилка и чукна леко тази на Боби.

— За новите ти приятели на острова.

— Какъв остров?

Тед Бротиган се засмя, извади последната цигара от измачкания пакет и отвърна:

— Сам ще разбереш.

Боби разбра за какъв остров ставаше въпрос и не му бяха необходими двайсет страници, за да разбере, че „Повелителят на мухите“ е една страхотна книга, може би най-хубавата, която беше чел някога. След първите десет страници той вече не можеше да я остави. След двайсетата страница беше вече напълно изгубен. Той заживя на острова с Ралф, Джак и Пиги и с останалите малчугани. Трепереше всеки път, когато споменаваха Звяра, който се оказа разлагащ се труп на пилот, завит в парашута си. Първо поразен, а след това ужасен гледаше как групичката безобидни ученици се превръщаха в диваци и как накрая преследваха единствения, който беше запазил у себе си нещо човешко.

Той свърши книгата в съботата една седмица преди началото на ваканцията. Когато наближи обяд, Боби все още беше в стаята си. Нямаше ги приятелите му, не искаше да гледа сутрешните анимационни филмчета, дори не му се слушаха веселите мелодии от единайсет часа. Майка му поглеждаше от време на време в стаята му и му казваше да вдигне глава от книгата, да стане от леглото и да излезе навън в парка или нещо подобно.

— Къде е Съли? — попита го тя.

— На площад „Далхаус“. Там има концерт на училищния оркестър. — Боби погледна към майка си, застанала на вратата, и към обикновения свят с премрежели очи. Светът от книгата се беше превърнал в толкова истински за него, че реалният му изглеждаше странен и фалшив.

— А къде е приятелката ти? Покани я да дойде с теб в парка.

— Каръл не ми е приятелка, мамо.

— Добре, де, каквато ти е там. За Бога, Боби, нямах предвид, че вие двамата ще избягате и ще се ожените.

— Тя и още няколко момичета миналата нощ спаха у Анджи. Каръл казва, че когато се събират, обикновено не спят по цяла нощ и сега предполагам, че още спят.

— Тогава сам иди в парка. Започваш да ме изнервяш. Когато телевизорът е изключен в събота сутрин, започвам да си мисля, че си умрял. — Тя влезе в стаята и дръпна книгата от ръцете му. Боби гледаше притеснен как тя прелиства страниците и прочита по някое изречение оттук-оттам. Дали беше видяла онази част, където момчетата си говореха как ще заврат нагорещено копие в задника на дивото прасе? Какво ли щеше да си помисли? Той не знаеше. Почти през целия му живот бяха живели заедно, а той дори не можеше да предположи как точно ще реагира тя на определена ситуация.