Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Не — отвърна тя. — Не… Предполагам, че не говорех сериозно. Но… забелязал ли си как наблюдава улицата?

— Да. Сякаш чака някого, нали?

— Или се крие — добави Каръл.

Съли-Джон продължи да жонглира с топчето. Спря само когато минаха покрай киното „Ашър Емпайър“, където показваха два филма за възрастни и пускаха вътре само ако им покажеш шофьорска книжка или свидетелство за раждане. Не правеха никакви изключения. Единият филм беше нов, а другият се казваше „И Бог създаде жената“, който през месец се появяваше в програмата като хронична кашлица. От всички плакати се усмихваше Бриджит, увита само в хавлиена кърпа.

— Майка ми казва, че е пълен боклук — рече Каръл.

— Ако тя е боклук, аз бих искал да съм боклукчията — намеси се Съли-Джон и помръдна вежди като Гручо.

— Ти мислиш ли, че е боклук? — попита Боби Каръл.

— Тази дума липсва в речника ми — надуто отвърна тя. Когато подминаха навеса (под който в кабинката за билети седеше госпожа Годлоу — известна на повечето деца от квартала като госпожа Годзила — и ги изгледа подозрително), Каръл се обърна и погледна отново Бриджит Бардо. Не можеше да разбере какво точно се опитва да каже с изражението на лицето си. Любопитство? Дори и Боби не можеше да каже.

— Но затова пък е хубава, нали?

— Предполагам, че да.

— И освен това човек трябва да е много смел, за да позволи на другите да го гледат, когато е само по хавлия. Така мисля аз.

Когато подминаха плакатите, Съли-Джон веднага загуби интерес към прочутата Бриджит.

— Откъде е дошъл Тед, Боби? — попита той.

— Не знам. Никога не говори за това.

Съли-Джон кимна, сякаш очакваше точно такъв отговор, и продължи да играе с топчето си.

През май Боби вече мислеше за лятната ваканция. Нямаше нищо по-хубаво на света от това, което Съли наричаше „голямата ваканция“. Щеше с часове да е с приятелите си от Броуд Стрийт и от къщата „Стърлинг“. Къщата беше прекрасно място. Там можеха да играят бейзбол или всеки ден да ходят до Патагонските плажове в Уест Хевън. Освен това щеше да има достатъчно време само за себе си. Щеше да има и много време за четене, разбира се, но това, което наистина искаше да направи, беше да си намери почасова работа. В един буркан с надпис „Фонд Колело“ беше събрал вече седем долара. Това беше едно добро начало, но все пак не беше от най-блестящите. При такива темпове Никсън щеше да е станал президент две години преди да е тръгнал на училище.

В един от няколкото оставащи дни до началото на ваканцията Тед му подари книга.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че има някои книги с интересна история и същевременно добре написани? — попита той. — Тази спада към тях. Един подарък за рождения ден на новия ми приятел. Е, поне аз се надявам да съм ти приятел.

— Приятел си ми. Благодаря ти много! — Боби прие книгата без особен ентусиазъм. Той беше свикнал с книги джобен формат с лъскави корици и странни надписи. Тази нямаше нито едното, нито другото. Корицата беше в по-голямата си част бяла. В единия ъгъл бяха скицирани (силно казано скицирани) няколко момчета, застанали в кръг. Заглавието на книгата беше „Повелителят на мухите“. На корицата над или под заглавието нямаше никакви рекламни надписи от сорта на: „Една книга, която никога няма да забравите“. Всичко това говореше, че историята, която се криеше между кориците, щеше да бъде трудна за четене. Боби нямаше нищо против трудните книги, докато бяха част от списъка със задължителни книги за четене от училище. Според него за удоволствие се пишеха лесните за четене истории — писателят имаше право да прави всичко, освен да насочва погледа на читателя напред или назад. Ако правеше именно това, тогава какво удоволствие щеше да изпита читателят от книгата? Понечи да върне книгата, но Тед го спря.

— Недей — рече той. — Не ми я връщай. Направи го заради мен.

Боби го погледна неразбиращо.

— Приеми тази книга все едно е непозната земя, която трябва да изследваш. Влез в нея без карта. Изследвай я и нарисувай своя карта.

— Но какво ще стане, ако не ми хареса?

— Тогава не я чети докрай — вдигна рамене Тед. — Книгите са като помпи. Не ти дават нищо, преди ти да си им дал нещо от себе си. Ти захранваш помпата с вода, а след това използваш собствената си сила, за да движиш ръчката и да изпомпваш водата. Ти постъпваш така, защото очакваш, че ще получиш повече отколкото си дал… Поне понякога. Съгласен ли си с това?

Боби кимна.

— Колко време ще продължаваш да захранваш с вода една помпа и да дърпаш ръчката, ако нищо не става?