Стивън Кинг - Сблъсък

Затвори очи и обърна трескавото си лице към тъмното небе. Съсредоточи се. Усмихна се. Разкривените токове на ботушите му се отделиха от пътя. Започна да се издига. Три сантиметра. Шест. Девет. Върху усмихнатото му лице се изписа тържествуващо изражение, той се издигна на петдесетина сантиметра. На метър височина застина неподвижно над шосето, по което ветрецът понесе облаче прах. Сетне небето на хоризонта започна да просветлява и тайнственият човек отново се спусна на пътя. Часът му още не бе ударил.

Но скоро ще настъпи…

Усмихнат до уши, отново закрачи по шосето, оглеждайки се за място, където да проспи деня. Сигурен бе, че часът му наближава.

Лойд Хенрайд, когото вестниците във Финикс наричаха „хладнокръвния убиец с лице на херувим“, вървеше по коридора към строго охраняваното крило на местния затвор, придружаван от двама намусени пазачи. Единият беше хремав. Затворниците радушно приветстваха Лойд — беше станал знаменитост.

— Хе-е-ей, Хенрайд!

— Давай, момче!

— Кажи на прокурора, че ако ме пусне от пандиза, няма да ти позволя да го очистиш!

— Дръж се, Хенрайд!

— Жесток си, братче!

— Тия скапаняци нямат намерение да млъкнат — промърмори хремавият пазач и кихна.

Лойд се ухили до уши. Беше смаян и трогнат от тържественото посрещане. Тук определено бе по-гот, отколкото в Браунсвил. Дори храната беше по-свястна. Така си е — когато си голяма клечка, към теб се отнасят с подобаващото уважение. Хрумна му, че навярно по същия начин се чувства Том Круз на световна премиера.

Коридорът завършваше с автоматична врата с две ключалки. Двамата пазачи отново обискираха Лойд; хремавият се задъхваше, сякаш бе тичал нагоре по стръмна стълба. Накрая за по-сигурно прекараха младежа през метален детектор — може би се опасяваха, че е скрил нож в задника си, както онзи Папийон от филма.

— Чист е — заяви хремавият пазач, а негов колега, затворен в кабинка от бронирано стъкло, им направи знак да влязат. Тръгнаха по друг коридор, чиито стени бяха боядисани в мръснозелено. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от потракването на токовете на пазачите (Лойд носеше меки чехли) и от задавеното хриптене на хремавия. В дъното на коридора ги очакваше друг надзирател, застанал пред затворената врата. В горната й част имаше мъничко прозорче с решетки.

— Защо затворите винаги смърдят така гадно? — обади се Лойд, за да поддържа разговор. — Смърди даже и там, където няма килии. Хей, момчета, да не би да пишкате по ъглите? — Представи си комичната гледка и се изкиска.

— Затваряй си устата, убиецо! — сопна се хремавият.

— Честно, хич не изглеждаш добре — невъзмутимо продължи затворникът. — Би трябвало да си вкъщи и да пазиш леглото.

— Млък! — нареди другият надзирател.

Лойд се подчини. Все така се случва, когато, се опита да поведе разговор с тия типове. От опит се бе убедил, че всички пазачи по затворите са простаци.

— Добре дошъл, боклук — приветства го надзирателят до вратата.

— Здрасти, шибалник — не му остана длъжен Лойд и си помисли, че нищо не освежава така, както малък словесен двубой. От два дни беше в пандиза и вече усещаше, че се отърсва от апатията.

— Тази шегичка ще ти струва точно един зъб — закани се пазачът.

— Хей, не можеш…

— Мога, и още как. Погледни — там, на двора, се разхождат момчета, готови да убият майките си за два картона „Честърфийлд“. А може би искаш да се лишиш от два зъба? — Лойд остана безмълвен. — В такъв случай се разбрахме — само едно зъбче, нали? Хайде, момчета, вкарайте го вътре.

Хремавият надзирател се поусмихна и отвори вратата, другият въведе Лойд в помещение, където зад метална маса седеше служебният адвокат и прелистваше някакви документи.

— Ето вашият човек, шефе.

Адвокатът вдигна глава. „Още не е започнал да се бръсне — помисли си затворникът, — но хич не ми пука. Просяците нямат право на избор.“ Бяха го заловили на местопрестъплението и положително щяха да му лепнат двайсетина годинки. В подобни случаи на човек не му остава друго, освен здраво да стиска зъби.

— Много ви благо…

Лойд го прекъсна, посочвайки към пазача до вратата:

— Тоя там ме нарече „боклук“. Разбира се, не му останах длъжен, а той ме заплаши, че ще поръча да ми избият един зъб. Какво ще кажете — не е ли това типичен пример на жестокост към затворниците?

Адвокатът потърка челото си и се обърна към пазача:

— Вярно ли е?

Надзирателят отчаяно вдигна поглед към тавана, сякаш искаше да каже: „Боже мой, нима му вярвате“, и отвърна: