Стивън Кинг - Сблъсък

След Силвър Сити профучаха през Клийф и шосето отново зави на запад, точно в посоката, която се стараеха да избегнат. Минаха през Бъкхорн и отново се озоваха в глухата провинция. Движеха се по тясно, асфалтирано шосе, виещо се сред храсталаци и пясъчни могили, в далечината се мяркаха стръмни плата и хълмове — монотонна и еднообразна гледка, от която ти идва да се издрайфаш.

— Свършваме бензина — обади се Поук.

— Щяхме да имаме още, ако не караше толкова бързо — намусено отвърна Лойд. Отпи от третия си коктейл, задави се, свали стъклото и изхвърли сандвичите заедно с останалите кутии от напитката.

— Дий! Дий! — изкрещя Поук и започна да натиска и да отпуска педала за газта. Колата заподскача по асфалта.

— Давай, каубой! — извика в отговор Лойд.

— Дий! Дий!

— Искаш ли да пушиш?

— Ще пушиш, ако слушаш — възторжено се провикна Поук. — Дий! Дий!

Между краката си Лойд притискаше голям зелен сак, пълен с марихуана. Загреба пълна шепа и се залови да свива дълга цигара.

— Дий! Дий! — Континентълът криволичеше на зиг-заг по осевата линия.

— Престани! — кресна Лойд. — Ще разпилея благината — хвърчи във всички посоки.

— Имаме колкото щеш… дий!

— Я не се занасяй, трябва да го шитнем, човече. Да го шитнем, преди да ни спипат и да се озовем в багажника на някоя кола, нарязани на парчета.

— Добре де, готин. — Поук започна да шофира нормално, но се нацупи. — И без това шибаната идея беше твоя.

— Доскоро ти се струваше отлична, нали?

— Да де, ама не знаех, че ще се разкарваме напред-назад из цяла Аризона. Как ще се доберем до Ню Йорк по този тъп начин?

— Не разбираш ли, че се отърваваме от преследвачите, бе човек! — възкликна Лойд. Представи си как вратите на полицейските гаражи се отварят и хиляди патрулни коли, модел 1940, потеглят в нощта., мощни фенерчета осветяват тухлени стени. „Хайде, излизай, знам, че си вътре!“ Все още намръщен, Поук заяви:

— Голяма работа, няма що. Знаеш ли какво притежаваме, освен наркотиците и оръжията? Шестнайсет долара и триста шибани кредитни карти, дето не смеем да използваме. Мама му стара, нямаме достатъчно мангизи дори да напълним резервоара на този змей.

— Бог ще ни помогне — промърмори Лойд, запечата със слюнка цигарата и поднесе към нея запалката на колата. — Очакват ни щастливи дни.

— Ами като ще шиткаме тревата, защо я пушим? — продължи Поук, който очевидно нямаше голяма вяра в Божията помощ.

— Никой няма да се усети, че липсват няколко грама. Хайде, човече, дръпни си — промърмори Лойд. Това беше най-сигурният начин за омилостивяване на приятеля му, който се ухили и взе цигарата. Зареденият автомат беше поставен между двамата, колата фучеше по шосето, а индикаторът за бензина клонеше към червеното деление.

Поук и Лойд се бяха запознали преди година в Невада и по-точно — във „ферма“ за принудителен труд, наречена „Браунсвил“. Затворническите бараки бяха построени върху деветдесет акра напоявана земя на стотина километра северно от Тонона и на сто и трийсет североизточно от Габс. Общо взето, това бе гадно място за излежаване на краткосрочна присъда. Въпреки че наричаха „Браунсвил“ „ферма“, там не растеше нищо. Под лъчите на палещото слънце морковите и марулите сякаш издаваха предсмъртен стон и загиваха. На мястото им поникваха бобови растения и плевели, ала местните власти фанатично вярваха, че един ден „Браунсвил“ ще се превърне в плантация за соя. Но очевидно пустинята не подозираше намеренията им и упорито отказваше да се превърне в плодородна земя. Надзирателят (който предпочиташе да го наричат „шеф“) се гордееше със своята издръжливост и вземаше на работа само мъже, „печени“ като него. Обичаше да казва на новопостъпилите, че „Браунсвил“ почти не се нуждае от охрана, тъй като речеш ли да избягаш, става като в онази песничка: „… Няма къде да отидеш, скъпа, няма къде да се скриеш“. Някои затворници все пак се опитваха да избягат, но след два-три дни ги довеждаха обратно: обгорени и полуослепели от безмилостното слънце и готови да продадат на „шефа“ изсушените си като стафиди души за глътка вода. Някои се смееха истерично, а един младеж, прекарал три дни в пустинята, твърдеше, че южно от Габс видял огромен замък, обграден с дълбок ров, охраняван от тролове, яхнали големи черни коне. След няколко месеца, когато „Браунсвил“ беше посетен от някакъв евангелист от Колорадо, същият този младеж жадно прегърна Христовата вяра.

Ендрю „Поук“ Фрийман, който излежаваше присъда за физическо насилие, беше освободен през април 1989. В бараката леглото му беше до това на Лойд Хенрайд. Един ден той сподели с Лойд, че във Вегас могат да направят страхотен удар. Естествено приятелят му прояви огромен интерес.