Стивън Кинг - Сблъсък

Според Глен хората в Свободната зона изпитваха едновременно страх и примирение, тъй като бяха запазили здравия си разум въпреки всички сънища, въпреки дълбоко насадени? ужас от онова, което ставаше на запад от Скалистите планини. Суеверието, подобно на истинската любов, се нуждае от време, за да се разпространи и да бъде отхвърлено.

— Когато привършат с хамбара — бе казал той на Стю. Ник и Франи, след като вече бе мръкнало и бе безполезно да продължават с търсенето, — хората слагат на вратата обърната нагоре подкова, за да задържат късмета. Но ако някой гвоздей падне и подковата се обърне надолу, хората не изоставят хамбара. — После продължи: — Може би ще дойде ден, когато ние или нашите деца ще изоставим хамбара, ако подковата престане да носи щастие, но това ще се случи след много, много години. В момента се чувстваме някак си объркани. Но и това ще мине, сигурен съм. Ако майка Абигейл е мъртва — а Бог ми е свидетел, че се надявам да не е така — вероятно няма по-подходящ момент за душевното оздравяване на нашата комуна.

Ник написа: „Но ако предназначението й е било да бъде преграда за нашия Противник, негов опонент, ако някой я е изпратил тук, за да задържи везните в равновесие…“

— Да, знам — отвърна мрачно Глен. — Знам. Времето, когато, никой не обръща внимание на подковата, може би отминава … или вече е отминало. Повярвай ми, абсолютно съм сигурен.

Франи се намеси:

— Нима смяташ, че нашите внуци ще се превърнат в суеверни диваци, Глен? Че ще горят вещици и ще плюят през рамо за късмет?

— Не мога да предсказвам бъдещето, Фран — промълви Глен. На светлината на газената лампа лицето му изглеждаше състарено — лице на компрометиран магьосник. — Не осъзнавах напълно въздействието на майка Абигейл върху нашата комуна, докато Стю ми го изтъкна онази нощ в планината. Но знам едно: всички ние сме в този град поради две причини. За избухването на супергрипа можем да обвиним хората и тяхната глупост. Няма значение дали сме я свършили ние, руснаците или латвийците. Виновникът остава на втори план пред всепризнатата истина: „Когато разумът ни напусне, това означава смърт.“ Законите на физиката и на биологията, аксиомите на математиката — всичко това води до сигурна гибел поради природата на хората. Ако не беше супергрипът, щеше да е нещо друго. На мода бе да обвиняваме „технологията“, но тя е само стволът на дървото, не коренът. Коренът е рационализмът, което понятие бих дефинирал така: „Рационализъм означава да осъзнаем смисъла на собственото си съществуване.“ Това означава сигурна смърт. Така че можете да оправдаете с него възникването на супергрипа. Но другата причина, поради която сме тук, са сънищата — а те са ирационални. Споразумяхме се да не обсъждаме този въпрос, докато членуваме в комитета, но сега сме извън него. Така че ще кажа нещо, което всички знаем: ние сме под влиянието на непознати сили. Според мен това означава, че може би започваме да възприемаме — засега само подсъзнателно и с множество отстъпления, дължащи се на културната ни изостаналост — едно ново, коренно различно определение на съществуването, а именно, че никога не ще разберем смисъла му. И ако рационализмът означава смърт, тогава ирационализмът може би е живот… поне, докато се докаже обратното.

Замислен, Стю изрече:

— Признавам, че донякъде робувам на суеверията. Подигравали са ми се за това, но все пак ги имам. Знам, че няма значение, ако човек запали две или три цигари с една кибритена клечка, но все пак изпитвам страх при запалването на третата цигара. Не минавам под стълба, но не ме е грижа, ако черна котка ми мине път. Но да живеем безпросветно… прекланяйки се пред Слънцето може би… да мислим че някакви чудовища търкалят топки за боулинг по небето, когато се чуват гръмотевици… не бих казал, че това ми харесва, наистина. Прилича ми на робство.

— Но да предположим, че тези неща са истински? — промълви Глен.

— Кои?

— Да предположим, че ерата на разума е безвъзвратно отминала. Почти съм сигурен в това. И преди се е случвало да идва и да си отива, разбираш ли; едва не ни напусна през шейсетте в така наречената „ера на Водолея“, и за малко напълно да ни изостави през Средновековието. Предполагам… предполагам, че когато рационализмът си отиде безвъзвратно, то ще е като временното изчезване на ярка звезда и ние ще видим… — той замлъкна, очевидно дълбоко замислен.

— Ще видим какво? — настоя Фран.

Той вдигна очи към нея; бяха сиви и странни, сякаш блестяха със своя вътрешна светлина и тихо изрече: