Стивън Кинг - Сблъсък

— Абсолютно нищо, а? — попита той и се изправи на крака.

— Нищо — отвърна Харолд. Отново широко се усмихна, но очевидно усмивката му бе машинална; твърде подобна на озъбване на мъртвец. Лицето му все така бе странно и смъртнобледо. Бе пъхнал ръце в джобовете на якето.

— Не се притеснявай. Идеята ти бе добра. Вероятно майка Абигейл се е върнала у дома. Ако не е, ще продължим утре с търсенето.

— Но тогава ще търсим труп, а не жив човек.

Стю въздъхна.

— Може би… да, вероятно. Харолд, ще дойдеш ли на вечеря у нас?

— Какво? — Младежът сякаш се отдръпна сред сгъстяващия се мрак. Усмивката му изглеждаше по-изкуствена от всякога,

— На вечеря — търпеливо повтори Стю. — Виж, Фран също ще се радва да те види, честна дума. Наистина ще й бъде приятно.

— Ами, може и да дойда — започна неуверено Харолд. — Но аз… добре, нали знаеш, че бях влюбен в нея? Няма ли да е по-разумно… да го отложим засега. Нямам нищо против теб, Вие двамата се разбирате чудесно. Сигурен съм. — Усмивката му отново грейна и този път бе по-искрена и заразителна. Стю се усмихна в отговор.

— Както искаш, но винаги си добре дошъл у нас.

— Благодаря.

— Не, аз трябва да ти благодаря — сериозно каза Стю.

Харолд премигна.

— На мен?

— За това, че помогна при търсенето, когато всички останали се примириха. Не си виновен, че не открихме майка Абигейл, но си смело момче. Позволи ми да ти стисна ръката.

Стю протегна десница. За миг Харолд го изгледа стреснато и Стю реши, че ще откаже да се здрависа с него. Сетне младежът извади дясната си ръка от джоба (която сякаш се закачи в нещо — може би в ципа) и стисна тази на Стю. Дланта му бе топла и влажна.

Стю извърна поглед към пътя.

— Би трябвало Ралф да е вече тук. Дано не му се е случило нещо, докато е слизал от планината. Той… а, ето го.

Стю тръгна към шосето. В далечината проблесна фар, който подскачаше нагоре-надолу в мрака, сякаш си играеше на криеница с дърветата.

— Да, той е — произнесе Харолд със странно безизразен глас.

— С него идва още някой.

— Какво?

— Ето — Стю посочи втория фар.

— Аха — отново този странен глас, който накара младият мъж да се обърне.

— Добре ли си, Харолд?

— Просто съм уморен.

С втория мотоциклет пристигна Глен Бейтман. Всъщност не беше мотоциклет, а мотопед — единственото превозно средство, което Глен се осмеляваше да използва. Пред него веспата на Надин изглеждаше като истински „Харли“. С Ралф пристигна и Ник Андрос, който покани всички присъстващи у дома на кафе или бренди. Стю се съгласи, но Харолд отказа. Изглеждаше все така напрегнат и уморен.

„Толкова е разочарован“ — помисли си Стю и реши, че изпитва към младежа нещо повече от симпатия. Отново го покани от името на Ник, но Харолд поклати глава и обясни, че за днес му стига и че иска да се прибере да поспи.

Когато се прибра у дома, Харолд трепереше толкова силно, че едва отключи входната врата. Най-накрая успя да улучи ключалката и отвори вратата, сетне се втурна вътре, сякаш някакъв маниак го преследваше с нож в ръката. Тръшна вратата, заключи я и пусна резето. Облегна се върху нея, отметна глава и затвори очи. Усещаше, че всеки миг ще избухне в истерични ридания. Когато се овладя, тръгна по коридора, отиде в дневната и запали трите газени лампи. В стаята стана светло и той се почувства малко по-добре.

Седна на любимия си стол и затвори очи. Когато сърцето му престана да бие толкова лудешки, той клекна до камината, извади плочата и взе дневника, който неизменно му действаше успокояващо. В него можеше да вписва неуредените си сметки, неразрешените си проблеми и натрупалите се „лихви“.

Отново седна, отвори на мястото, където бе спрял да пише и надраска: „Четиринайсети август, 1990“. Писа почти час и половина, моливът му препускаше по редовете, страница след страница. По лицето му се сменяха различни изражения: на мрачно задоволство, на ужас и веселие, на обида и радост. Когато свърши, прочете написаното („това са посланията ми към света….“), докато бавно разтриваше дясната си ръка.

Върна дневника на мястото му и отново сложи плочата.

Беше спокоен. Бе излял душата си, страховете и цялата си ненавист и страх върху белите страници и се чувстваше ужасно смел. Това бе добре. Понякога, след като бе писал в дневника си, усещаше страх. Тогава разбираше, че е излъгал, или че не си е направил труда да „наточи истината“ като бръснач, тъй че тя да реже дълбоко, чак до костта. Но тази вечер можеше да прибере дневника с чиста съвест. Гневът, страхът и раздразнението му бяха пренесени върху страниците, а самият дневник — затиснат под тежката плоча.