Стивън Кинг - Сблъсък

Импулсивно, без да се замисли, тя безшумно се промъкна по коридора към вратата и надникна през пролуката между рамката и щорите. Видя жена с дълги тъмни коси и снежнобели кичури. Непознатата се качи на мотопед „Веспа“, паркиран до тротоара. Запали го, отметна дългата си коса и я прихвана с шнола.

„Това е онази Крос. Пристигна с Лари Ъндърууд. Откъде ли познава Харолд?“

Надин включи на скорост, потегли и изчезна от погледа и.

Фран въздъхна дълбоко, краката й се подкосиха. Отвори уста да освободи смеха, напиращ в нея. Вместо това избухна в сълзи.

Пет минути по късно, твърде разстроена, за да продължи претърсването, тя се върна в мазето и излезе през прозореца, като стъпи на стола, който бе доближила до стената. Успя да го ритне достатъчно далеч, така че Харолд да не заподозре, че някой се е промъкнал оттам. Столът не отиде много далеч, но хората рядко забелязваха подобни неща…, а и не й се вярваше Харолд да използва мазето за нещо друго, освен да складира кока-кола.

Затвори прозореца и бавно тръгна към велосипеда си. Краката й все още трепереха и бе зашеметена. Повдигаше й се от уплаха. „Поне панталоните ми изсъхнаха — помисли си тя. — Следващия път, когато ще нахлуваш в чужди къщи, Франсис Ребека, не забравяй да си сложиш гумени гащички.“

Напусна двора на Харолд и се отправи към другия край на града. След петнайсет минути бе в апартамента. Там цареше мъртвешка тишина.

Франи отвори дневника си и се втренчи в неясния отпечатък от палец. Запита се къде ли е Стю. Дали е с Харолд?

„О, Стю, моля те прибери се у дома. Толкова ми липсваш!“ — изплака мислено тя.

След като обядва с Глен, Стю се върна у дома. Седеше в дневната и се питаше къде ли е майка Абигейл, дали Ник и Глен наистина са прави, като твърдят, че най-добре е нещата да бъдат оставени такива, каквито са. В този момент някой почука на вратата.

— Стю? — извика отвън Ралф Брентнър. — Хей, Стю, вкъщи ли си?

С него бе Харолд Лодър. Усмивката му днес бе помръкнала но не напълно. Приличаше на привидно скърбящ, който се опитва да изглежда сериозен при произнасяне на надгробното слово.

Ралф, разстроен от изчезването на майка Абигейл, бе срещнал Харолд преди половин час, когато младежът се прибираше вкъщи, след като бе помагал на групата, вадеща вода от потока. Ралф харесваше Харолд, който сякаш винаги намираше време да изслуша всякакви жалби… и никога не искаше нищо в замяна. Ралф му бе разказал цялата история за изчезването на майка Абигейл, включително за страховете си, че може да й се случи нещо лошо — да получи инфаркт, да си счупи крак или да получи слънчев удар от дългото стоене на открито.

— Освен това знаеш, че всеки следобед вали — завърши Ралф, докато Стю му наливаше кафе. — Ако се намокри, сигурно ще настине. Тогава какво? Положително ще се разболее от пневмония.

— Какво можем да направим? — попита Стю. — Да я принудим да се върне? Ами ако откаже?

— Разбира се, че не — отстъпи Ралф. — Но Харолд има чудесна идея.

Стю изгледа Харолд.

— Как я караш, Харолд?

— Много добре. А ти?

— Чудесно.

— А Фран? Грижиш ли се за нея? — очите му не се откъсваха от тези на Стю. В тях се четеше лека насмешка, но за миг Стю изпита чувството, че усмихнатите очи на младежа са като слънчеви отблясъци върху гладката повърхност на водата в каменната кариера в родното му място — наглед толкова безобидна, но в дълбините й никога не проникваше слънчев лъч и през годините четири момчета се бяха удавили там.

— Правя каквото мога — отговори Стю. — Та каква е идеята ти, Харолд?

— Ами много добре разбирам гледната точка на Ник. Тази на Глен също. Смятат, че Свободната зона гледа на майка Абигейл като на теократичен символ…, а доколкото разбирам, те изразяват мнението на всички, нали така?

Стю отпи от кафето си.

— Какво означава „теократичен символ“?

— Нещо като земен символ на споразумението с Господ — обясни Харолд и очите му леко се замъглиха. — Например Светото причастие или свещените крави в Индия. Стю възкликна:

— Ах, тези крави… оставят ги да се разхождат навсякъде, дори понякога причиняват задръстване по улиците, нали? Могат да влизат по магазините, или изобщо да напуснат града.

— Да — съгласи се Харолд. — Но повечето от тях са болни, Стю. И винаги са близо до гладна смърт. Някои страдат от туберкулоза. И всичко това, защото са религиозен символ. Хората са убедени, че Бог ще се погрижи за тях, точно както хората тук са убедени, че Бог ще се погрижи за майка Абигейл. Но аз изпитвам известни съмнения към един Бог, според когото е в реда на нещата да се остава едно нещастно животно да умре от глад и болки.