Стивън Кинг - Сблъсък

Жената е…

Какво?

Имаше ли някакво значение? Тя си бе отишла.

— Един мой праплеменник живееше навремето в северната част на щата Ню Йорк — подхвана тя разговор с Марк Зелман. — В градче на име Русиз Пойнт. Току до Върмонт, край езерото Чамплейн. Сигурно никога не си чувал за него.

Марк Зелман я увери, че градчето било известно на всички от щата. А бил ли е някога там? На лицето му се появи тъжно изражение. Не, никога, макар че имал желание.

— Ако се съди по това, което Рони ми пишеше, не си изпуснал кой знае какво — каза му тя и Зелман се оттегли с широка усмивка.

Останалите изразиха един по един почитанията си към нея, както бяха постъпили и другите преди тях, както щяха да направят и пристигащите през следващите дни. Тони Донахю; Джак Джексън, автомеханик; млада медицинска сестра Лори Констабъл — от нея щеше да има полза; възрастен мъж, Ричард Фарис, когото всички наричаха Съдията; Дик Волман; Санди Дюшиен — какво красиво име, навярно е френско. Хари Дънбартън, който си бе изкарвал прехраната само преди три месеца, като продавал очила. Андреа Терминело. Някой си Смит. Някой си Ренет. И още куп други. Тя си поговори с всеки един от тях, кимаше, усмихваше им се, накара ги да се почувстват като у дома си, но удоволствието, което бе изпитала през предишните дни при тези разговори, днес липсваше. Чувстваше само болките в китките, пръстите и коленете си наред с все по-нарастващия страх, че всеки момент ще се напишка, ако не отиде веднага в тоалетната.

А на всичкото отгоре през цялото време я безпокоеше усещането (което щеше да изчезне до вечерта), че е пропуснала нещо изключително важно, нещо, за което горчиво ще съжалява по-късно.

Мисълта му течеше по-лесно, когато пишеше. Затова си отбеляза всичко важно, използвайки две химикалки — една черна и една синя. Ник Андрос седеше в кабинета на къщата на Бейслайн Драйв, където живееше заедно с Ралф Брентнер и приятелката му Илайза. Навън падаше мрак. Къщата беше много красива. Намираше се в полите на Флагстаф, на едно възвишение, така че от големите прозорци на дневната се виждаше почти целият град, плетеницата от булеварди и улици, напомняща на огромна дъска за шахмат. Отвън стъклото на прозореца имаше някакво покритие, което отразяваше светлината, така че минувачите да не надничат вътре, а стопанинът на дома спокойно да ги наблюдава. Ник предполагаше, че къщата е струвала не по-малко от 450 000–500 000 долара… а собственикът й и неговото семейство бяха мистериозно изчезнали.

По време на дългото си пътуване от Шойо до Боулдър, отначало сам, после с Том Кълън и другите, бе минал през десетки по-малки и по-големи градове. Във всички къщите представляваха вмирисани гробници. Нямаше основание Боулдър да е по-различен… но факт беше, че тук бе някак си по-различно. И в този град естествено имаше хиляди мъртъвци и трябваше да се предприеме нещо по този въпрос преди края на топлите и сухи дни на лятото. Есенните дъждове щяха да предизвикат по-бързото разлагане на труповете и нарастваше опасността от болести и епидемии. Но все пак труповете като че ли не бяха толкова, колкото можеше да се очаква. Ник се чудеше дали някой друг, освен него и Стю Редман, бе забелязал това… Вероятно Лодър. Той не пропускаше почти нищо.

На всяка къща, в която имаше трупове, се падаха поне десет, които бяха празни. По време на епидемията явно по-голямата част от жителите на града, и болни, и здрави, бяха решили да напуснат Боулдър. Защо? Това сега нямаше значение, а и най-вероятно никога нямаше да разберат причината. Оставаше единствено шокиращият факт, че майка Абигейл ги бе отвела може би в единствения малък град в целите Съединени щати с най-малък брой мъртъвци, Този факт беше достатъчен, за да накара дори един неверник като него да се пита откъде черпеше информация старицата. Ник обитаваше три стаи от приземния етаж на къщата. Те бяха много уютни, с мебели от чам. Макар че се чувстваше като натрапник, бе разширил жизненото си пространство дори без подканяне от страна на Ралф. А и по време на дългото пътуване от Шойо до Хемингфорд Хоум не бе осъзнавал в пълна степен колко му липсват други хора и сега още не можеше да се нарадва на тяхната компания. Никога досега не бе живял в такъв хубав дом. Задният вход беше само на негово разположение. Под ниската стряха до вратата държеше велосипеда си, затънал дълбоко в килима от полуизгнили, сладко ухаещи листа от трепетлика. Бе започнал да колекционира книги — една отколешна негова мечта, която не бе могъл да осъществи през дългите години на странстване. Преди четеше много, но напоследък рядко му оставаше време за подобни занимания. Някои от книгите по полиците, повечето от които бяха все още празни, бяха стари негови познайници. Повечето бе взимал от библиотеки срещу два цента на ден. Никъде не се беше установявал достатъчно дълго, че да му издадат читателска карта. Имаше и книги, които още не бе прочел. До папката на бюрото му лежеше една от тях — „Запали къщата“ от Уилям Стайрън. Беше си отбелязал докъде е стигнал с една десетдоларова банкнота, която бе намерил на улицата. Вятърът носеше разпръснатите пари по улици и канавки. Ник често го удивляваше и разсмиваше фактът, че много хора, включително и той самият, си даваха, труда да ги събират. Защо? Книгите вече бяха без пари. Както и идеите. Понякога тази мисъл го караше да изпада във възторг. А понякога го плашеше.