Стивън Кинг - Сблъсък

Хвърли се на врата на майка Абигейл, смеейки се. От тълпата зад тях се разнесоха ръкопляскания. Надин сякаш се смали на ръст и Аби отново почувства, че е пропуснала нещо изключително важно, че не се е възползвала от предоставената й възможност да разгадае някаква тайна.

— Джо — прошепна Надин. Лицето й бе станало отново непроницаемо, безизразно.

Момчето се обърна и я погледна.

— Ела — подкани го младата жена и без да мигне, погледна Аби, сякаш не говореше на момчето, а на нея. — Тя е стара. Ще я смажеш. Много е стара… и е доста слаба.

— О, имам достатъчно сила, за да обичам едно малко момче като тебе — отвърна майка Абигейл, но дори на нея й се стори, че гласът й прозвуча някак неуверено. — Изглежда, пътуването не е било леко за него.

— Сега е много уморен. Както и ти, ако се съди по вида ти. Ела, Джо.

— Аз я обичам — каза момчето и не помръдна от мястото си. Надин видимо се сепна от реакцията му.

— Ела при мене, Джо! — Гласът й прозвуча по-остро.

— Не се казвам така. Лио! Лио ми е името! — Новодошлите отново притихнаха, защото усетиха, че нещо необичайно се е случило или може би тепърва предстоеше да се случи, но не разбираха какво точно бе то.

Двете жени кръстосаха погледи като остри саби.

„Знам коя си“ — казваха очите на Аби.

„И аз знам коя си“ — бе отговорът в очите на Надин.

Този път Надин не издържа и първа сведе поглед, сетне примирено изрече:

— Ще те наричам Лио, щом предпочиташ. Само ела, за да не я умориш повече.

Момчето с видима неохота се откъсна от прегръдката на старицата.

— Идвай при мен, когато пожелаеш — каза Аби, но нарочно не погледна към Надин, за да й покаже, че поканата не се отнася до нея.

— Добре — отвърна момчето и й изпрати въздушна целувка. Лицето на Надин бе каменно. Тя не отрони нито дума. Докато слизаха по стълбите, ръката й, обгърнала раменете на момчето, приличаше повече на каишка на куче, която трябваше да му попречи да избяга, отколкото на утешителен жест. Майка Абигейл ги проследи с поглед с усещането, че отново нещо й се изплъзва, че истината, която бе така близо, отново й убягна. Вече не знаеше със сигурност какво точно изпитва. Та това бе само една обикновена жена, нали… само една жена.

Младият мъж Ъндърууд стоеше до стълбите намръщен, с мрачно като буреносен облак лице.

— Защо се държа така? — упрекна той жената и въпреки че зададе въпроса съвсем тихо, майка Абигейл го чу.

Жената не му обърна никакво внимание. Подмина го без да му каже и дума. Лио отправи умолителен поглед към Ъндърууд, сякаш очакваше от него спасение, но засега командваше Надин и момчето се остави тя да го отведе.

Настъпи миг на тишина, който майка Абигейл се чудеше с какво да запълни, като че ли това бе някаква неотложна задача…

Не беше ли нейна задача да наруши мълчанието?

Дочу нечий тих глас: „Така ли е? Това ли е твоята работа? Затова ли те е довел Бог тук, жено? Да бъдеш Официалният посрещан на градските порти на Свободната зона?“

„Не мога да мисля ясно — възпротиви се тя. — Жената е права, наистина съм уморена.“

„Той приема различни форми — настоятелно я пресече тънкият, вътрешен гласец. — Вълк, гарван, змия… жена.“

Какво означаваше това? Какво се случи тук? Какво, в името на Бога?

„Седях си тук самодоволно, чаках да ми изразят почитта си, да, точно това правех, няма смисъл да го отричам. И сега тази жена дойде, нещо се случи, но не мога да разбера какво е то. Имаше нещо в нея… нали? Сигурна ли си? Сигурна ли си?“

Настъпи тишина, всички сякаш я гледаха втренчено, в очакване да докаже на какво е способна. А тя не правеше нищо. Жената и момчето си бяха отишли, бяха си тръгнали разочаровани, сякаш бяха истинските вярващи, а тя — шарлатанката и те веднага бяха прозрели истинската й същност.

„Да, но аз съм стара! Не е честно!“ Веднага я прекъсна другият глас — тъпичкият, тихият, разумният, който не беше неин: „Но не чак толкова стара, че да не разбереш, че тази жена е…“

В този момент към нея се приближи един друг мъж.

— Здравей, майко Абигейл. Казвам се Зелман, Марк Зелман. Аз съм от Ловил, Ню Йорк. Сънувах те.

Сега за един миг в обърканото й съзнание проблеснаха съвсем ясно двете възможности. Едната бе да отвърне на поздрава на този човек, да си поприказва с него, да го поуспокои и така да постъпи с всички останали — да приеме уважението им като палмов лист. Другата възможност бе да ги отпрати, да се остави мисълта й да я води дълбоко в душата й, докато открие това, което Бог искаше тя да узнае.