Стивън Кинг - Зеленият път

Хари решително поклати глава.

— В съда в окръг Трапингъс беше кротък като агънце — каза Дийн. Той свали малките си очила без рамки и започна да ги лъска в жилетката си. — Разбира се, бяха го оковали с повече вериги, отколкото Скруудж е видял по призрака на Марли 3 3 Герои на Дикенс от „Коледна песен“ — Б.пр. , но ако искаше, спокойно можеше да ги разкъса.

— Зная. — Въпреки че не знаех, не ми беше приятно да оставям Дийн Стантън да се прави на по-умен от мен.

— Едър е, а? — каза той.

— Така е — съгласих се. — Чудовищно едър.

— Навярно ще трябва да включим Стария Светльо на най-висока мощност, за да му изпържи задника.

— Не се тревожи за Стария Светльо — разсеяно отвърнах. — Той прави от големите малки.

Дийн разтри основата на носа си, от двете страни на която имаше сърдити червени петна от очилата му, и кимна.

— Да. В това има известна истина, така е.

— Някой от вас двамата знае ли откъде е дошъл, преди да се появи в… Тефтън? — попитах. — Тефтън беше, нали?

— Да — потвърди Дийн. — Тефтън в окръг Трапингъс. Изглежда, никой не знае какво е правил, преди да се появи там и да стори онова, което е сторил. Предполагам, че просто е обикалял. Ако наистина те интересува, вероятно ще можеш да откриеш нещо повече във вестниците в библиотеката на затвора. Сигурно няма да се наканят да я преместят до следващата седмица. — Той се ухили. — Обаче може да ти се наложи да изслушаш жалбите и стенанията на малкото си приятелче там горе.

— Във всеки случай мога просто да хвърля едно око — казах и по-късно същия следобед го направих.

Библиотеката на затвора се намираше в задната част на сградата, която трябваше да се превърне в затворническа автоработилница — поне така възнамеряваха. Някой пак щеше да се нагуши, мислех си аз, но Депресията беше в разгара си и пазех мненията си за себе си — така, както би трябвало да държа устата си затворена и за Пърси, но понякога човек просто не може да се сдържи. В повечето случаи устата може да ти навлече повече неприятности, отколкото изобщо е в състояние да ти докара хуят. А идеята за автоработилница така или иначе изобщо не се осъществи — следващата пролет затворът се премести стотина километра надолу по пътя за Брайтън. Нови потайни сделки, струва ми се. Но не беше моя работа.

Администрацията се бе преместила в нова сграда откъм източната страна на двора, местеха затворническата болница (на кого принадлежеше идеята да сложи болницата на втория етаж в предишната сграда си оставаше просто поредната житейска загадка), библиотеката все още беше частично комплектована — не че някога в нея изобщо е имало много нещо — и стоеше празна. Старата сграда представляваше горещ дървен сандък, сбутан между блокове А и Б. Баните им граничеха с нея от двете страни и от цялото здание постоянно се вдигаше пара с онази миризма на урина, която навярно бе единствената основателна причина да я преместят. Библиотеката имаше Г-образна форма и не беше много по-голяма от моя кабинет. Потърсих вентилатор, но всичките бяха изчезнали. Вътре трябва да имаше към четирийсетина градуса и когато седнах, усетих онова горещо пулсиране в слабините. Нещо подобно на възпален зъб. Знам, че е абсурдно, като се има предвид за коя част от тялото става дума, но това е единственото нещо, с което мога да го сравня. По време и веднага след уриниране ставаше много по-лошо, а преди да отида в библиотеката, тъкмо го бях направил.

В края на краищата в помещението имаше още един човек — съсухрен стар затворник на име Гибънс, който дремеше в ъгъла с роман за Дивия Запад в скута си и с нахлупена над очите шапка. Жегата не му пречеше, нито пък пъшкането, тропането и ругатните откъм затворническата болница на горния етаж (където трябваше да е няколко градуса по-горещо и се надявах, че това доставя истинско удоволствие на Пърси Уетмор). Аз също не го разбутах и отидох към късата страна на стаята, в която държаха вестниците. Мислех си, че може да са ги отнесли заедно с вентилаторите, въпреки онова, което каза Дийн. Но той се оказа прав и лесно открих материалите за близначките Детерик — това беше водеща новина още от извършването на престъплението през юни и по време на процеса в края на август и септември.

Скоро забравих за жегата, за тропането от горния етаж и за хрипливото хъркане на стария Гибънс. Мисълта за онези деветгодишни момиченца — за пухкавата им руса косица и мили усмивки — на фона на зловещата тромавост на Кофи бе неприятна, но неизбежна. Като знаех ръста му, лесно можех да си представя как наистина ги изяжда като някой великан от приказките. Онова, което всъщност беше извършил, бе още по-ужасно и той имаше късмет, че не го бяха линчували направо на речния бряг. Ако, разбира се, очакването да изминеш Зеления път и да седнеш в скута на Стария Светльо може да се нарече късмет.