Стивън Кинг - Кристин

Слязох от колата и прекосих паркинга по посока на сервиза, откъдето се разнасяха викове, дрънкане на инструменти и пукот на пневматичните отвертки. Мършав човек, облечен в нацапано кожено яке поправяше стар мотоциклет. Върху лявата му буза се виждаше дълбока драскотина, като че ли бе паднал от возилото си. На гърба на якето му беше изрисуван череп със зелена барета, имаше и симпатично очарователно мото: „Избий ги до крак и Бог ще се погрижи за онзи, който не е враг“.

Мъжът ме изгледа с кръвясали и безумни очи, като на Распутин, после отново се приведе над мотоциклета. Върху подредените му с хирургическа прецизност инструменти пишеше: „Сервиз на Дарнъл“.

Влязох в напомнящото на пещера помещение, където отекваха подрънкването на инструментите и гласовете на мъжете, които псуваха колите. Помислих си, че кой знае защо, монтьорите винаги псуват, и то в женски род: „Престани да се инатиш, кучко“, „Що не щеш да се разхлабиш, мръсницо“, „Рик, я ми помогни за свалим тази пущина“.

Огледах се за Дарнъл, но не го видях. Мъжете наоколо не ми обърнаха внимание. Тръгнах към клетката, където стоеше Кристин, паркирана с предницата към изхода, преструвайки се, че бях собственикът й. В клетката вдясно, двама шишковци, облечени в тениски, монтираха прицеп за фургон върху задницата на очукан пикап. Клетката от другата страна беше празна.

Когато приближих Кристин усетих как отново ме побиха тръпки и съвсем безпричинно ме обзе смразяващ ужас. Страхът ми беше съвсем неоправдан, но не успях да се овладея — инстинктивно направих крачка вляво, към празната клетка. Кой знае защо, не исках да застана пред колата.

Първото, което ми направи впечатление бе, че външността на Арни се подобрява успоредно с тази на Кристин. След това забелязах, че той ремонтира колата някак си хаотично, въпреки че по принцип е много методичен.

На мястото на старата, счупена антена се мъдреше нова и проблясваше под неоновото осветление. Решетката на радиатора беше сменена наполовина. Останалата част все още беше на петна и разядена от ръжда.

Намръщено огледах цялата дясна страна на колата и си казах: „Е, сгрешил съм, сигурно е от другата страна“. Заобиколих Кристин и отново я разглеждах, но не открих това, което търсех.

Свъсил вежди, се облегнах на стената и се замислих. Бях почти сигурен, че когато за пръв път видяхме Кристин пред дома на Льобей с надпис „Продава се“, залепен на предното стъкло, от едната страна на купето, близо до задницата имаше голяма изпълнена с ръжда дупка — също като онези, които дядо ми наричаше „конски ритник“. Често, докато карахме по магистралата и задминавахме кола с голяма дупка върху купето, той възкликваше: „Хей, Дени, я погледни! Тази изглежда като ритната от кон“.

Дядо ми беше от хората, които имат подходящ цветист израз за всяка ситуация.

Казах си, че навярно съм си въобразил, после поклатих глава. Не биваше да се самозаблуждавам. Дупката действително беше там — спомних си я съвсем ясно. Сега бе изчезнала, но това съвсем не означаваше, че изобщо не е съществувала. Очевидно Арни я бе изчукал и замаскирал отлично. Но…

По нищо не личеше, че ламарината е изчукана. Нямаше нито следа от грунд, боята не беше олющена — както и преди, Кристин бе боядисана в убито червено и в мръсно бяло.

По дяволите, сигурен съм, че беше там! Дълбока вдлъбнатина, пълна с ръжда от едната или от другата страна на купето.

А сега беше изчезнала.

Подпирах се на стената, заобиколен от потракването на инструментите. Внезапно се почувствах напълно изоставен и много изплашен. Имаше нещо нередно, нещо откачено в цялата тази история и действията на Арни. Поставил беше нова антена, въпреки че ауспухът почти се влачеше по земята. Сменил бе само половината от решетката. Казваше, че ще започне ремонта на колата от предницата, но беше поставил нова, яркочервена тапицерия върху задните седалки, доскоро покрити с разкъсан и прашен плат, от който стърчаха счупени пружини.

Всичко това ме плашеше. Струваше ми се ненормално и съвсем нетипично за Арни.

Хрумна ми нещо, някакъв далечен спомен. Несъзнателно отстъпих назад и огледах колата — не на части, а цялата. Изведнъж ми просветна, всичко си дойде на мястото и отново ме обзе ужас.

Спомних си нощта, когато докарахме Кристин тук и сменихме спуканата гума — когато я поставихме на скапаната бричка, внезапно ми се стори, че забелязвам лека промяна в нея, че изпод неугледната й външност наднича друг автомобил — нов, великолепен, току-що слязъл от конвейера в годината, когато Айк беше президент, а Батиста все още управляваше Куба.