Стивън Кинг - Кристин

От облекчение се засмях прекалено високо. Усетих, че моментът ми се изплъзва, че връзката помежду ни се разпада. И въпреки че нещо в мен се съпротивляваше, разумът ми подсказваше, че така е по-добре — не можех да издържа на напрежението. Струва ми се, че и баща ми почувства същото.

— Тихо — нареди той. — Ще събудиш майка си и тя ще ни нахока, защото още не сме си легнали.

— Вярно. Татко, имаш ли предетава с какво се занимава Дарнъл?

— По онова време не знаех и не исках да науча, защото щях да стана негов съучастник. Имах известни подозрения и подочувах това-онова. Мисля, че въртеше търговия с крадени автомобили — не че ги укриваше в гаража на „Хамптън стрийт“; Уил не е толкова тъп — само идиотът сере там, където яде. Може би се занимаваше и с контрабанда.

— На оръжия и боеприпаси? — попитах с леко прегракнал глас.

— О, нищо толкова романтично. По-скоро бих предположил, че се е занимавал с цигари и с алкохол, които винаги вървят на пазара. Може би ако е преценил, че няма голям риск, понякога е прекарвал пратка микровълнови печки или цветни телевизори. С една дума, през всичките тези години не е стоял със скръстени ръце.

Лицето на баща ми стана сериозно и той ме изгледа.

— Дарнъл умело използваше козовете си и дълго време късметът не му изневери, Денис. О, може би дори нямаше нужда от късмет в нашия град — предполагам, че ако бе ограничил дейността си само в Либъртивил, щеше да си кара по стария начин цял живот или поне докато пукне от инфаркт — но ако щатските данъчни са дребни риби, то онези от федералното бюро са направо акули. Досега Дарнъл е имал късмет, но някой ден онези типове ще се стоварят върху него като Великата китайска стена.

— Дочул ли си някакви слухове?

— Нито дума. Пък и едва ли ще чуя. Но много обичам Арни Кънингам и знам, че си обезпокоен от тази му кола.

— Прав си. Струва ми се, че е побъркан по нея. Нищо не го интересува, освен проклетата кола…

— Хората, които не са имали много, са склонни да реагират по този начин — прекъсна ме баща ми. — Увличат се до полуда било по кола, било по някое момиче или по музикален инструмент, или са завладени от фикс идеи по отношение на някоя известна личност. В колежа имахме съученик, когото наричаха Щърка. Беше високо, грозновато момче. Щърка бе луд по моделите на влакчета, запалил се беше по тях още от трето отделение. Миниатюрната му железница бе едва ли не осмото чудо на света. Изхвърлиха го от „Браун“ още през първата година. Имаше двойки по всички предмети. Когато се наложи да избира между колежа и любимите си модели, предпочете второто.

— Какво стана с него?

— Самоуби се през шейсет и първа — отговори баща ми и стана. — Мисълта ми беше, че понякога добрите хора биват заслепени, и то не винаги по своя вина. Може би Дарнъл ще забрави за Арнъл, може би приятелят ти ще бъде за него само клиент както всички останали, който лежи под колата си. Но ако Дарнъл се опита да го използва, отвори му очите, Денис. Не допускай да бъде въвлечен в „танца“.

— Добре, ще опитам. Но едва ли всичко зависи от мен.

— Вярно. Хайде да си лягаме.

— Съгласен.

Качихме се в стаите си на горния етаж. Въпреки умората си, дълго не можах да заспя. Изминалият ден бе богат на събития. Навън вятърът подухна и някакво клонче заудря по външната стена на къщата. Някъде отдалеч, навярно от центъра на града, дочух изсвирване на гуми върху асфалта — в тихата нощ звукът напомняше отчаяния смях на истерична жена.

Зает денем с работата в пътностроителната бригада, вечер Арни ремонтираше Кристин и почти не виждаше родителите си. Взаимоотношенията помежду им все повече се изостряха. Домът на семейство Кънингам, където доскоро цареше приятна и безметежна атмосфера, сега напомняше военен лагер. Навярно на мнозина от вас ситуацията е до болка позната от собственото им юношество. По принцип децата са егоисти и смятат, че първи са открили Америка. (Обикновено това е по-често явление при момичетата, но не е задължително). От своя страна родителите са прекалено боязливи, нерешителни, невежи и властни и отказват да отпуснат юздата. Едните и другите грешат. Понякога схватката помежду им е мъчителна и жестока — едва ли има по-отвратителна и жестока война от гражданската. Но положението на Арни бе още по-тежко, защото разривът беше настъпил толкова късно, а родителите му бяха свикнали да му се налагат. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че бяха планирали живота му, вместо него. Ето защо, когато четири дни преди началото на учебната година Майкъл и Реджина предложиха да заминат за вилата им, в Йорк, Арни прие, въпреки че последните свободни дни му бяха жизнено необходими за да ремонтира колата си. Докато работехме в бригадата, все по-често повтаряше, че „ще им покаже“, че ще превърне Кристин в истинска царица на шосетата и „ще им даде да разберат“. Вече бе запланувал след ремонта на купето, да я пребоядиса в оригиналните й цветове — тъмночервено и слонова кост.