Стивън Кинг - Кристин

И все пак замина за вилата, твърдо решен в продължение на четири дни да се подчинява безпрекословно и да се забавлява — или поне да се преструва, че го прави. Отбих се у тях вечерта преди заминаването им и с облекчение установих, че Майкъл и Реджина вече не ми се сърдят за покупката на колата, която все още не бяха виждали. Очевидно бяха решили, че синът им е обзет от някаква мания.

Реджина беше заета с приготвяне на багажа. Помогнах на Майкъл и на Арни да качат кануто върху джипа им и здраво да го привържат. Когато свършихме, Майкъл предложи на сина си — с изражението на крал, който удостоява с невероятни почести двама любими поданици — да донесе няколко бири от кухнята.

Арни се престори на смаян и безкрайно трогнат и въодушевено заяви, че идеята е прекрасна. Но преди да се отдалечи, тайничко ми намигна.

Майкъл се облегна върху джипа и запали цигара.

— Смяташ ли, че колата ще му омръзне?

— Не знам.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, стига да мога — промълвих предпазливо.

Бях абсолютно сигурен, че ще ме помоли да прочета едно конско на Арни и да се опитам да го вразумя. Но Майкъл каза:

— Ако имаш възможност, докато ни няма се отбий в сервиза на Дарнъл и провери какво става с колата. Много ми е любопитно.

— Защо? — попитах и моментално осъзнах, че постъпвам адски невъзпитано. Но думата вече се бе изплъзнала от езика ми.

— Защото искам Арни да успее — простичко отвърна Майкъл и ме погледна. — О, Реджина не дава да се издума за колата. Ако синът й притежава автомобил, това би означавало, че е пораснал. А последното би могло да означава много неща — неубедително изрече той. — Но вече не му се сърдя, или поне съм се примирил. Признавам, че отначало бях неприятно изненадан. Представих си как тази ръждясала бричка се мъдри пред дома ни, докато Арни е в колежа… или пък че някоя вечер той ще се задуши от изгорелите газове от ауспуха.

Неволно си припомних Вероника Льобей.

— Но сега… — Майкъл вдигна рамене, погледна към вратата, свързваща гаража с кухнята, хвърли цигарата си и я стъпка. — Очевидно синът ми се смята отговорен за колата, самочувствието му е поставено на изпитание. Дано да стегне Кристин за преглед.

Навярно забеляза промяна в изражението ми. Когато отново проговори, гласът му прозвуча така, сякаш се оправдаваше.

— Все още не съм забравил какво е да си млад. Зная, че колата е необходимост за младеж като Арни. Реджина не може да го разбере, защото винаги е имала кавалери, които да я возят. Никога не е имала нужда от собствена кола. Знам, че автомобилът е задължителна необходимост, ако някое момче иска да има гаджета.

Внезапно схванах мисълта му. Смяташе Кристин за средство за постигане на дадена цел, не за самата цел. Питах се как ли ще реагира ако научи, че единствената мечта на сина му е да подкара Кристин. Питах се още дали ако го разбере, ще се почувства неловко.

Вратата на кухнята се затвори с трясък.

— Обещаваш ли да провериш?

— Ами… добре. Щом като настоявате.

— Благодаря.

Арни се появи с бирите и попита:

— За какво му благодариш?

Тонът му беше небрежен и закачлив, но очите му напрегнато ни оглеждаха. Отново забелязах, че кожата му действително започва да се изчиства и че лицето му вече не изглежда толкова мекушаво. За пръв път понятията „Арни“ и „гадже“ не ми се видяха взаимоизключващи се. Не приличаше на лицето с изпъкнала челюст на някой спасител по плажа, цар на абитуриентските балове, но изглеждаше интересно и интелигентно. Едва ли някога щеше да се хареса на Роузан, но…

— Задето ни помогна да качим кануто — небрежно отвърна Майкъл.

— О, това ли било?

Изпихме бирите, после се прибрах у дома. На другия ден щастливото семейство замина за вилата, вероятно за да преоткрие семейната хармония, изчезнала в края на лятото.

Един ден преди завръщането им, отидох с колата си в сервиза на Дарнъл — искаше ми се да задоволя собственото си любопитство, както и това на Майкъл.

Сервизът, който се издигаше пред огромен паркинг за бракувани коли, заемаше цяла пресечка и на дневна светлина изглеждаше също така отблъскващ, както в нощта, когато докарахме Кристин — притежаваше очарованието на умряла мъртва пепелянка.

Намерих свободно място на паркинга пред процъфтяващия преуспяващ магазин за авточасти, който също принадлежеше на Дарнъл — на витрините му бяха изложени скъпи глави, скоростни кутии и турбо компресори, безсъмнено предназначени за всички бачкатори, които трябва да поддържат таратайките си, за да си изкарват прехраната. Освен това имаше богат избор на скъпи гуми и тасове. Докато човек гледаше тази витрина, можеше да си помисли, че е попаднал в някакъв автомобилен Дисниленд.