Стивън Кинг - Кристин

— Искаш ли пепси, малкия?

— Не, благодаря — отвърнах и седнах на дървения стол срещу него.

Дебелакът ме погледна — студените му очи отново се впиха в лицето ми, сетне кимна.

— Как е баща ти, Денис? Научих, че е имал проблеми със сърцето.

— Добре е. Веднага си спомни за вас, когато му съобщих, че Арни е докарал колата си тук. Каза ми, че сега Бил Ъпшоу се занимава със счетоводството ви.

Дарнъл отново изпитателно ме изгледа със студените си очи.

— Аха. Добър счетоводител е този Бил. Да, да. Не колкото баща ти, но все пак добър.

Кимнах. Двамата замълчахме. Започвах да се чувствам неловко. За разлика от мен, Уил Дарнъл въобще не изглеждаше притеснен. Лицето му беше безизразно, само очите му продължаваха да ме изучават. Проговори така внезапно, че подскочих:

— Навярно приятелчето ти те изпраща да провериш дали действително съм изгонил Репертън?

— Не, няма такова нещо.

— Е, предай му че Бъди вече го няма — продължи шишкото, сякаш не ме беше чул. — Малък хитряга беше този Бъди. Винаги, когато докарват трошките си тука, им казвам: „Подчинявайте се, или се спасявайте“. Репертън ми помагаше, вършеше това-онова и сигурно си е въобразил, че е получил златния ключ за кенефа, или нещо подобно. Пустият му нахитрял пънкар!

Той отново се закашля и дълго време не можа да се успокои. Звуците, изтръгващи се от гърлото му, ми се сториха адски противни. Започвах да изпитвам чувство на клаустофобия, въпреки че прозорецът на канцеларията гледаше към сервиза.

— Арни е добро момче — след малко рече Дарнъл, без да откъсва поглед от лицето ми. Дори по време на пристъпа очите му продължаваха да ме дебнат. — Много бързо усвои тукашните порядки и разбра какво се иска от него.

Чудех се какво ли е онова, „което се иска“, но не посмях да го попитам.

Дарнъл сам ми отговори. Като изключим студенината в погледа му, явно беше в добро настроение, което го правеше словоохотлив.

— Мете пода, изхвърля боклука в края на работното време и заедно с Джими Сайкс следи всички инструменти да бъдат връщани. С инструментите трябва да се внимава — щом им обърнеш гръб, сякаш им поникват крила, Денис. — Засмя се, но смехът му премина в хриптене. — Освен това започна да разглобява на части колите в автомобилното гробище. Има сръчни ръце. Сръчни ръце и отвратителен вкус за коли. От години не съм виждал по-голяма гадория от онзи плимут.

Опитах се да възразя:

— Смятам, че колата е нещо като хоби.

— Дано! — възкликна Дарнъл. — Дано да си прав. Стига да не реши да се фука по шосетата с нея, както онзи негодник Репертън… но едва ли скоро ще му се удаде възможност, нали?

— Да. Колата изглежда доста скапана.

— По дяволите, какво работи той по нея? — гневно попита шишкото.

Внезапно се приведе напред, мощните му рамене почти допряха главата му. Свъси вежди и присви очи, докато се превърнаха в блещукащи точки.

— Майната му, какво е намислил? Цял живот съм в този бизнес, но никога не съм виждал по-шантав начин да се ремонтира кола. Слушай, да не би това да е някакъв майтап? Или игра?

— Не ви разбирам — отвърнах, въпреки че беше точно обратното — разбирах го прекалено добре.

— Да не искаш да ти го нарисувам? — възкликна Дарнъл. — Докарва бричката си в гаража и отначало прави всичко, както му е редът. По дяволите, сигурно не е червив с пари, иначе нямаше да е тук. Сменя маслото и филтъра, гресира я. Един ден забелязвам, че е купил още две гуми, след като вече е сменил задните.

Учудено си помислих: „Две задни гуми?“ После реших, че Арни просто се е снабдил с три нови гуми в допълнение на онази, която купих вечерта, когато докарахме Кристин в гаража.

— След няколко дни видях, че е сменил чистачките — продължи Дарнъл. — На пръв поглед — нищо странно, само дето колата още дълго няма да излезе оттук — независимо дали вали дъжд, или грее слънце. После се появи нова антена и си казах, че приятелчето ти ще слуша радио докато работи и ще изтощи акумулатора. Сега виждам, че е претапицирал само задните седалки и е сменил половината решетка. Е, какво е това? Някаква игра?

— Не зная. От вас ли купи резервните части?

— Не — огорчено отвърна Дарнъл. — Нямам представа откъде ги намира. Видя ли решетката — по нея няма нито едно петънце ръжда. Навярно я е поръчал някъде, в заводите „Крайслер“ в Ню Джърси, или Бог знае къде. Но къде е другата половина? В задника му? Никога не съм виждал решетка от две части.

— Наистина не знам. Честна дума.

Шишкото нервно смачка пурата си в пепелника и възкликна: