Стивън Кинг - Кристин

Някъде по това време Арни контузи гръбнака си. Контузията не беше сериозна, или поне така твърдеше той, но майка ми веднага забеляза, че приятелят ми е пострадал. Една неделя той дойде у нас, за да гледа по телевизията „Филис“, които тази година играеха доста добре. По време на третия ининг, приятелят ми стана, за да налее на двама ни но чаша портокалов сок. Майка ми седеше до татко на дивана и четеше книга. Вдигна поглед, когато Арни се върна от кухнята и попита:

— Арни, защо куцаш?

Стори ми се, че за миг лицето му изненадващо и неочаквано се промени и доби лукаво, почти виновно изражение, поне така ми се стори. Във всеки случай, дори да го е имало, то изчезна след секунда.

— Предполагам, че съм се контузил снощи, докато бях в Плейнс — обясни той и ми подаде чашата с портокалов сок. — Джими Сайкс за малко не изпусна последната таратайка, която се опитвахме да наместим в камиона. Представих си я как се изплъзва назад, след което двамата се мъчим поне още два часа, докато отново я натоварим. Подпрях я с рамо и я тикнах напред. Сега разбирам, че не е трябвало да го правя.

Обяснението ми се стори прекалено подробно за такава незначителна контузия, но може би отново грешах.

— Трябва повече да внимаваш — назидателно каза майка ми. — Бог…

Прекъснах я:

— Мамо, ще ни оставиш ли да гледаме мача на спокойствие?

— …ти е дал само един гръб — невъзмутимо продължи тя.

— Да, мисис Гилдър — покорно се съгласи Арни. Илейн царствено влезе в хола и попита: — Има ли още портокалов сок, или тъпоъгълниците са го изпили?

Извиках й нетърпеливо:

— Хайде, остави ни на мира!

На терена беше станал скандал поради съдийска грешка и заради Ели бях пропуснал най-интересното.

— Не викай на сестра си, Денис — промърмори баща ми, без да откъсне поглед от списанието, което четеше.

— Оставили сме и за теб, Ели — обърна се към нея Арни.

— Понякога ми се струва, че в теб има нещо човешко — заяви сестра ми и рязко се отправи към кухнята.

— Чу ли, в мен има нещо човешко, Денис! — прошепна ми Арни и се престори, че се разплаква от умиление. — Нещо човешко!

Може би случката ми напомни щастливите дни, когато винаги бяхме заедно, или просто си въобразявах, но ми се стори, че шеговитите му думи са изречени насила, че са някак си нереални и прикриват нещо друго. Скоро забравих за контузията на Арни, въпреки че през цялата есен той накуцваше.

Самият аз бях доста зает. Бях скъсал с мажоретката, но винаги намирах момиче, с което да изляза в съботните вечери, когато не бях преуморен от непрекъснатите тренировки. Треньорът Пъфър не беше отрепка като Дарнъл, но съвсем не бе цвете за мирисане. Подобно на повечето треньори в малките провинциални гимназии, той подражаваше на покойния Винс Ломбарди, чието мото беше: „Победата не е всичко, а нещо повече“. Странно, но много хора вярват в тази тънка философия. Бях доста заякнал през лятото, прекарано в работа на магистралата и навярно с лекота щях да изкарам футболния сезон, ако отборът ни печелеше. Но по времето, когато с Арни участвахме в първата кървава схватка с Бъди Репертън, разиграла се до „пушкома“ в началото на учебната година вече беше напълно ясно, че през този сезон на отбора ни не върви. Треньорът Пъфър не го свърташе от яд, защото през десетте му години в либъртивилската гимназия отборът никога не бе имал неуспешен сезон. Но през онази година му се наложи да претърпи унижение, което беше горчив урок за него, пък и за всички нас.

Първият ни мач за сезона, който винаги беше с „Тигрите от Люнбърг“, се игра на девети септември. Трябва да кажа, че Люнбърг отговаря точно на името си и е едно нищо и никакво градче с малка гимназия в най-западната част на окръга. Все още чувам бойния вик на привържениците на Либъртивил: „Кажете, много ли е гот да стъпиш в кравешко лайно!“, последван от ироничен припев: „Да-вай-йй-йй, Люнбърг!“

Бяха изминали двадесетина години, откакто момчетата от Люнбърг бяха побеждавали либъртивилския отбор, но този път те се справиха отлично и напълно заслужено ни разгромиха. Играех ляво крило и в края на първото полувреме бях абсолютно сигурен, че от ударите но гърба ще ми останат белези за цял живот. До този момент резултатът беше 17–3. Мачът свърши при 30–10. Запалянковците от Люнбърг обезумяха от радост. Изтръгнаха гредите от вратите, като че отборът им беше спечелил местния шампионат, и на рамене изнесоха своите момчета от игрището.

Нашите привърженици, дошли със специални автобуси, оклюмали седяха на скамейките под жаркото есенно слънце и изглеждаха сломени. Когато влязохме в съблекалнята, треньорът Пъфър, смъртноблед и някак си замаян, предложи да коленичим и да помолим Богинята за помощ през следващите месеци. Тогава разбрах, че неприятностите не са свършили, а едва сега започват.