Стивън Кинг - Кристин

Следващият петък — мисля, че беше двайсет и втори септември, обичайното събиране след седмия час беше отменено. Едва ли някой от съотборниците ми съжаляваше: и без това беше глупаво да седиш като истукан, докато дванайсет подскачащи мажоретки за хиляден път те представят на зрителите. Но все пак това беше зловещ признак. Същата вечер треньорът ни нареди да се върнем в гимнастическия салон, където в продължение на два часа ни прожектираше видеозаписи на подобните ни загуби от „Тигрите“ и от „Мечките“. Навярно целеше да ни амбицира, но странно защо се почувствах подтиснат. В нощта преди втория мач на собствен терен, сънувах нещо странно. Не беше кошмар, като онзи, от който се изтръгнах с писък, събуждайки цялата къща, но все пак беше… неприятен. Играехме с филаделфийските „Дракони“, над стадиона духаше силен вятър. Възторжените викове на публиката, гръмогласният, променен от високоговорителите глас на Чъби Маккарти, който съобщаваше тъчдауните и ярдовете, дори звуците на ударите, които си разменяха играчите — всичко това отекваше някак странно и приглушено на фона на неспирния, монотонен вятър.

Лицата на зрителите по трибуните изглеждаха жълтеникави, и недействителни, подобни на китайски маски. Мажоретките танцуваха и подскачаха като навити кукли. Небето беше необикновено сиво и покрито с облаци. Отборът ни губеше. Треньорът Пъфър крещеше някакви наставления, които не чувахме. „Драконите“ ни се изплъзваха, топката неизменно беше в тяхно владение. Лени Баронг изглеждаше така, сякаш го измъчваше страхотна болка. Потръпващите му устни бяха извити надолу като на трагична маска.

Блъснаха ме, събориха ме на земята и ме прегазиха. Лежах на тревата, гърчех се и се опитвах да си поема дъх. Вдигнах очи и забелязах Кристин, паркирана на лекоатлетическата писта. Беше чисто нова и блестеше, сякаш само преди час беше излязла от автосалона.

Арни седеше на покрива й в лотосова поза (скръстил крака като някой Буда) и ме зяпаше невъзмутимо. Изкрещя ми нещо, но монотонният вой на вятъра почти заглуши думите му. Стори ми се, че вика: „Не бой се. Ще се погрижим за всичко. Не бой се, всичко е наред.“ Питах се за какво ще се погрижат, докато лежах на терена (който в съня ми се бе превърнал в изкуствена зелена настилка) и се опитвах да си поема дъх. Бандажът се впиваше между краката ми, точно над тестисите ми. Ще се погрижат, но за какво? За какво?

Не получих отговор. Жълтите фарове на Кристин злобно проблясваха, а Арни си седеше на покрива й сред непрестанния, напорист вятър.

На следващия ден излязохме на терена и достойно се борихме за честта на добрата стара гимназия. Онова, което последва, не беше толкова страшно, както в съня ми. Никой не беше контузен, дори в третата част настъпи момент, когато ми се стори, че може би ще победим. Сетне полузащитникът на „Драконите“ извади късмет с няколко дълги паса. Като не върви — не върви. Отново загубихме. След мача треньорът Пъфър остана неподвижен на скамейката и дори не ни погледна. Предстояха ни още две срещи, но той вече се бе признал за победен.

Сигурен съм, че всичко започна отново във вторника след загубата ни от „Драконите“. Трябва да е било двайсет и шести септември. По три предмета сливаха класа ни с този на Арни. През четвъртия час имахме един от тях — „Звездни мигове в историята на Америка“. Първите два месеца от учебната година ни предаваше завеждащият катедрата мистър Томпсън. Темата на лекциите му беше „Двеста години възход и падение“. Но Арни им викаше часове по „къркорене“, защото се падаха точно преди обед и стомасите ни издаваха странни звуци.

Когато през онзи ден часът свърши, някакво момиче се приближи към приятеля ми и го попита дали има домашно по английски. Той отговори утвърдително и внимателно го измъкна от тетрадката си. Забелязах, че момичето внимателно го огледа с тъмносините си очи. Косата му беше тъмноруса, с цвят на пресен мед — не на онзи, преработения, а на меда, току-що изваден от питата. Беше завързана отзад с широка панделка, синя като очите на момичето. Докато я наблюдавах, сърцето ми се сви. Девойката преписваше домашното, а през това време Арни не откъсна поглед от нея. Разбира се, и друг път бях виждал Лий Кабът. Преди три седмици бе пристигнала в Либъртивил от някакъв град в Масачузетс, така че се бяхме срещали по коридорите на училището. Някой ми каза, че баща й работел за „ЗМ“, които произвеждат прозрачните лепенки.