Стивън Кинг - Кристин

Тя се обади на Уорбърг, който категорично отказа да се заеме със случая. Реджина отново „размаха томахавката“. В края на разговора им адвокатът не само прие да защитава Арни, но и незабавно да замине за Олбъни, за да уреди освобождаването му под гаранция. Уорбърг говореше тихо и объркано като човек, натъпкан с новокаин, а след това — прегазен от трактор; опита се да й каже, че познава отличен адвокат в Олбъни, който ще проучи положението, но събеседницата му беше непреклонна. Уорбърг замина с частен самолет и й се обади след четири часа.

Съобщи й, че Арни е обвинен в пренасяне на контрабандна стока и че на следващия ден ще бъде предаден на пенсилванската полиция. Служителите на двата щата организирали акция по залавянето му съвместно с три отдела от ФБР. Главната им цел не бил Арни, когото смятали за дребна риба, а Уил Дарнъл и хората, с които въртял търговия.

— Задържането по недоказано обвинение е незаконно — прекъсна го Реджина, като произнесе фразата, многократно повтаряна в криминалните филми по телевизията.

Уорбърг, който не можеше да се примири с факта, че се намира в Олбъни, след като бе възнамерявал да прекара спокойна вечер в дома си с книга в ръка, заядливо отговори:

— Идва ми да падна на колене и да благодаря на Бога за това. Нима не разбирате, че са го заловили с пълен багажник контрабандна стока. Ако ги разгневим, ще побързат да му лепнат обвинение! Мисис Кънингам, съветвам ви да вземете съпруга си и да дойдете в Олбъни. Незабавно!

— Но нали споменахте, че утре ще го екстрадират…

— О, да — всичко е уредено. Единственото ни утешение е, че делото ще се гледа в наш съд. Но не в това е проблемът.

— А в какво?

— Полицаите искат да разкрият мрежата на Дарнъл, но Арнолд мълчи. От вас се иска да го убедите, че е в негов интерес да си признае.

— Сигурен ли сте? — колебливо запита Реджина.

— Да, по дяловите! — извика адвокатът. — Тези момчета не искат да вкарат сина ви в затвора. Той е малолетен от добро семейство, без криминални прояви, за четирите години в гимназията няма нито едно провинение. Възможно е да се измъкне от цялата история без дори да се яви пред съда. Единственото условие е да признае.

Майкъл и Реджина заминаха за Олбъни. Поведоха Реджина по тесен коридор с облицовани с бели плочки стени, осветен от силни крушки, монтирани на тавана и защитени с телени мрежи. Вонеше на дезинфектант и на урина; Реджина се мъчеше да повярва, че тук е задържан синът й, нейният син, но й беше безкрайно трудно. Много по-лесно бе да си внуши, че халюцинира.

Когато видя Арни вече не беше в шок, който би й помогнал да посрещне суровата действителност и тя изпита вледеняващ страх. В този миг за пръв път й хрумна фразата „как да преодолеем това“ и тя се вкопчи в нея както удавник в спасителен пояс. Пред ней стоеше Арни, нейният син (разговорът помежду им не се провеждаше в затворническа килия — единственият компромис, направен от полицаите, за който Реджина им беше безкрайно благодарна), седнал в стаичката, обзаведена само с два стола и маса, прогорена от цигари.

Арни се втренчи в нея, лицето му беше изпито, като на скелет. Само преди седмица беше ходил на бръснар и се беше подстригал изненадващо късо (след като години наред носеше косата си дълга по подражание на Денис) и под безмилостната светлина на голата крушка главата му изглеждаше плешива, сякаш го бяха избръснали, за да го накарат да проговори.

— Арни… — промълви тя и тръгна към него и понечи да го докосне, но погледът му я възпря. Синът й извърна глава и стисна устни. Навряно друга, по-слаба жена би избухнала в сълзи, но Реджина не се смяташе за такава. Усети, как я обзема познатата студенина и си каза, че точно от това има нужда.

Вместо да прегърне сина си, което очевидно той не желаеше, тя седна на дървения стол и му обясни какво трябва да направи. Арни отказа. Тя му заповяда да направи самопризнания. Момчето отново отказа. Опитвайки се да го убеди, Реджина му изнесе цяла реч — той пак отказа. Отказа дори когато майка му започна да го моли. Накрая, уморена до смърт, с пулсиращи от болка слепоочия Реджина го запита защо го е направил. Арни не й отговори.

— Смятах те за умен! — изкрещя тя, обезумяла от безсилието си. От всичко на света най-много мразеше да не й се подчиняват, когато си беше наумила нещо. Всъщност това не й се бе случвало откакто напусна бащиния си дом. Вбесяваше я мисълта, че среща неочакван отпор от детето, сукало от гръдта й. Ето защо повторно изкрещя: