Стивън Кинг - Кристин

— Второ, контрабандна стока, открита при обиска подлежи на конфискация в името на…

— Чудесно! — възкликна Арни. Струваше му се, че сънува кошмар. Около него проблясваха сините лампи на полицейските автомобили. Шофьорите на отминаващите коли любопитно се взираха в тях, но момчето с облекчение установи, че хич не му пука.

— Дай ми ключовете — обърна се към него едно от ченгетата.

— Вземи си ги сам, лайнар такъв.

— Така няма да облекчиш положението си, малкия — смъмри го полицаят, но си личеше, че е шокиран и същевременно изплашен — за миг гласът на момчето бе станал по-дълбок и по-дрезгав, сякаш бе остаряло с четириисет години и се беше превърнало в здравеняк-грубиян. Този глас изобщо не подхождаше на кльощавия запъртък, който стоеше пред него.

Арни се наведе, извади ключовете и му ги подхвърли; трима полицаи незабавно се запътиха към колата и отвориха багажника. „Знаят за «стоката»“ — примирено си помисли той. За щастие това нямаше нищо общо с идиотските предположения на Джънкинс, който се бе зарекъл да открие убиеца на Бъди Репертън, и на Мучи Уелч. По-скоро бе отлично замислена и координирана акция за разкриване на контрабандната търговия на Уил Дарнъл.

Един от полицаите се обърна към него:

— Момче, искаш ли да отговориш на няколко въпроса, или да направиш самопризнание? Ако решиш да го сториш, ще ти прочета правата ти.

— Не — отвърна Арни. — Нямам какво да ви кажа.

— Много по-изгодно е за теб да си признаеш…

— Това, което правите в момента, се нарича упражняване на насилие — прекъсна го момчето и леко се усмихна. — Внимавайте, или ще се провалите пред съда.

Полицаят се изчерви и му се сопна:

— Твоя си работа, щом си решил да се инатиш.

Багажникът на крайслера зееше отворен. Бяха извадили гумата, крика и кутиите с резервните части. Един от полицаите се бе пъхнал вътре, отвън стърчаха само краката му в сиво-сини панталони. За миг Арни се опита да се самозалъже, че няма да открият двойното дъно, сетне си каза, че напразно се надява. Искрицата надежда бе проблеснала в ума на детето, което все още се криеше в него и което той искаше да унищожи, защото го правеше чувствителен и му причиняваше страдания. Сигурен бе, че полицаите ще намерят „стоката“ и се молеше това да стане по-бързо, за да приключат с неприятната сцена край пътя. Сякаш някакъв бог дочу молбата му и реши да я изпълни; ченгето, легнало в багажника, победоносно извика:

— Цигари!

— Добре — рече полицаят, който бе прочел заповедта за обиск. — Затвори багажника.

Сетне се обърна към Арни:

— Разбираш ли какви са правата ти?

— Да.

— Искаш ли да направиш самопризнание?

— Не.

— Качи се в колата, синко. Арестуван си…

„Арестуван съм“ — помисли си Арни и това му се стори толкова абсурдно, че едва не избухна в смях. Арестуван е! Вкарват го в полицейския автомобил, хората от отминаващите коли го зяпат…

Изпита чувство на отчаяние и на безнадеждност, сълзи рукнаха от очите му, напълниха гърлото му и го задушиха.

Гърдите му се повдигнаха веднъж, два пъти.

Полицаят, който го бе поканил да влезе в колата докосна рамото му, момчето рязко отблъсна ръката му. Чувстваше, че всичко ще бъде наред, ако успее да се затвори в черупката си, единствено съчувствието го вбесяваше.

— Не ме пипай!

— Както искаш, синко — промълви полицаят и отдръпна ръката си. Отвори задната врата на колата си и му помогна да се качи.

„Дали можеш да плачеш насън?“ — запита се момчето. Разбира се, нима не бе чел за хора, които се събуждат с обляно от сълзи лице. Но независимо дали сънува, или не, той няма да заплаче.

Ще си мисли за Кристин, не за родителите си, за Лий и Уил Дарнъл, нито за Слоусън — за всичките подли лайнари, които го бяха изоставили.

Да, ще си мисли за Кристин.

Затвори очи, закри с ръце измъченото си, изпито лице и се подчини на вътрешния си глас — както винаги мисълта за Кристин го накара да се почувства по-добре. След няколко минути свали ръцете си и се залови да обмисли положението си, докато разсеяно се взираше през прозореца на колата.

Майкъл Кънингам бавно и внимателно остави слушалката на вилката, сякаш всяко непредпазливо движение можеше да я накара да избухне и да обсипе кабинета му с черни, назъбени пластмасови парченца, подобно на шрапнел.

Седна обратна на въртящия се стол зад бюрото си, върху което стояха електрическа пишеща машина, пепелник с полуизтрит надпис на дъното „Университет Хорликс“ и ръкописът на третата му книга — изследване върху броненосците „Монитър“ и „Черимак“. Когато телефонът иззвъня, беше стигнал до средата на страницата. Натисна лостчето за освобождаване на хартията и с безчувствени пръсти измъкна листа, който бе приел формата на валяка. Постави го най-отгоре върху ръкописа, всяка страница от който представляваше джунгла от нанесени с молив поправки.