Стивън Кинг - Неизживени спомени

Той прекъсна натрапчивия глас. До този момент не съзнаваше, че е способен да го стори, и сега се почувства горд; при това осъзнаването на собствената му сила можеше да му послужи в бъдеще… ако изобщо оцелееше. Вгледа се в ламаринената кутия, преобръщайки я в ръцете си, и като че ли за пръв път разбра какво представлява. Сега не беше мъчителен спомен от мъртвия му син, а средство за измама, подобно на неговия кух магически жезъл, на копринения му цилиндър с двойно дъно или на магическите цветя, все още пъхнати под каишката на часовника му.

Илюзия — така можеше да нарече всичко случило се напоследък в Касъл Рок. Разбира се, то бе дело на зъл илюзионист, чиято цел не бе да разсмее зрителите, а да ги превърне в разярени бикове, но все пак беше илюзия. А какъв е основният принцип на илюзионизма? Измамата. Например двуметрова змия, скрита в кутия от фъстъци… или както в случая с Поли — отрова, която минава за лекарство.

Той отвори вратата на колата и излезе навън под проливния дъжд. Все още държеше ламаринената кутия. Сега, след като донякъде се бе отърсил от смразяващото чувство за вина, с учудване си спомни как бе нахокал Тод заради желанието да купи играчката, обвинявайки го, че си пръска парите за глупости. Винаги бе харесвал триковете на илюзионистите и в детството си положително би бил запленен от номера със змията в кутията от фъстъци. Тогава защо се бе нахвърлил върху сина си, а сетне се бе престорил, че не забелязва колко го е наскърбил? Дали е завиждал на ентусиазма и на младостта му? Или пък бе забравил какво е да се радваш на обикновените неща? Защо го бе направил? Нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше, бе, че номерът със змията ужасно би допаднал на господин Гонт и беше твърдо решен да му го покаже.

Пъхна се обратно в колата, извади фенерче от кутията с безразборно нахвърляни инструменти, после мина покрай колата на търговеца (и отново не я забеляза) и се озова под тъмнозелената тента над вратата на „Неизживени спомени“.

„Ето че влязох. Най-сетне влязох.“

Сърцето на Алън биеше силно, но ритмично.

В съзнанието му образите на сина му, на жена му и на Шон Раск сякаш се сливаха. Отново погледна табелката на витрината и натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Над него тентата се издуваше и плющеше от ураганния вятър.

Беше пъхнал ламаринената кутия в ризата си. Докосна я и тя сякаш му вдъхна смелост.

— Добре — промълви. — Ето ме, идвам, въпреки че не съм съвсем подготвен за схватката с теб.

Обърна фенерчето и със задната му част счупи стъклената врата. Очакваше да чуе воя на алармена инсталация, но остана излъган. Гонт я беше изключил, или изобщо нямаше такава. Шерифът пъхна ръка през дупката в стъклото и опита топката от вътрешната страна на вратата. Тя се завъртя и Алън Пангборн за пръв път влезе в „Неизживени спомени“.

Първо усети миризмата на застояло и на прах, сякаш не се намираше в новооткрит магазин, а в някой, в който месеци, дори години не е стъпвал човешки крак. Премести пистолета в дясната си ръка, взе фенерчето с лявата и освети помещението. Видя гол дървен под, голи стени, няколко остъклени витрини. Те бяха празни, стоката беше изчезнала. Всичко беше покрито с дебел, равномерен слой прах.

„Отдавна, много отдавна никой не е стъпвал тук.“

Но как бе възможно, след като през цялата седмица бе виждал хора да влизат и да излизат от магазина?

„Защото той изобщо не е човек. Защото гласът на дявола гали слуха.“

Мъжът пристъпи още две крачки напред, като използваше фенерчето да огледа на части помещението. Белите му дробове се напълниха с праха, който покриваше всичко като в музей. Погледна зад себе си и на светлината на проблясваща мълния забеляза собствените си следи в праха. Отново насочи фенерчето към вътрешността на магазина, плъзна лъча му по шкафа, който господин Гонт използваше като тезгях, и се вцепени…

Върху шкафа стояха видеокасетофон и портативен телевизор „Сони“, кутията му не беше четвъртита, а заоблена и беше яркочервена, като пожарна кола. Върху телевизора беше преметната жица, а върху видеото имаше някакъв предмет. В полумрака приличаше на книга, но това се стори невероятно на Алън.

Той се приближи и насочи фенерчето първо към телевизора. Повърхността му също беше покрита с дебел слой прах както пода и остъклените витрини. Преметнатата върху него жица се оказа къс коаксиален кабел с куплунги от двете страни. Освети предмета върху видеото и установи, че не е книга, а видеокасета в черна пластмасова кутия без надпис. По нея лежеше прашен бял плик, а отгоре му бе напечатано: