Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Тя отвори уста, за да каже: „Елементарно, мой скъпи Уотсън“ — двете с Пепси си го казваха понякога една на друга — и щом го изрече, нещо мокро и топло потече по долната й устна. Избърса го с длан и цялата й длан се покри с яркочервена кръв. Загледа се в нея с широко отворени очи.

„Сигурно съм прехапала устните си, когато кашлях“ — помисли, но знаеше, че не беше така. Беше дошло дълбоко от вътре. Мисълта я уплаши, а страхът изостри сетивата й за света. Тя откри, че отново бе в състояние да мисли. Прочисти гърлото си (много леко; твърде болеше, ако го правеше по друг начин) и после изплю. Ярко червено. О, боже мой, но какво можеше да направи? Главата й обаче се избистри достатъчно, за да открие вярната посока. Слънцето бе залязло от дясната й страна. Тя се обърна така, че слънцето блещукаше през дърветата от ляво на нея, и веднага видя, че се бе насочила правилно. Как можеше да не се досети?

Бавно, предпазливо, като някой, който ходи по току що измити плочки, Триша тръгна отново. „Това е — помисли. — Днес навярно е последният ми шанс. Следобедът може да съм твърде отпаднала и болна, за да вървя. Ако се изправя на краката си след още една нощ, прекарана тука, ще бъда едно синеоко чудо.“

Синеоко чудо. Това израз на баща й или на майка й беше?

— На кого му пука? — изграчи Триша. — Ако се измъкна оттук, ще си измисля собствени поговорки.

Петдесет или шестдесет фута от мястото, където бе прекарала тази безкрайна неделна нощ и понеделнишка сутрин, Триша осъзна, че все още държи своя уокмен в дясната си ръка. Тя спря и внимателно и усърдно се зае със задачата да го защипе за колана си. Дънките се въртяха около нея абсолютно свободно и тя можеше да види стърчащите кокали на ханша си. „Ако сваля още няколко фунта, ще мога да представям най-новите модели на парижката мода“ — каза си иронично. И когато се чудеше какво да прави с кабела на слушалките, внезапно груб трясък от далечна експлозия разцепи застиналия утринен въздух — прозвуча като изстрел, засмукан сякаш от гигантска тръба.

Триша извика и не бе само тя, която се стресна; няколко врани изграчиха, а един заек се стрелна из шубрака с шумно бръмчене на възмущение.

Стоеше широко отворила очи, забравила за слушалките, които се вееха като махало на края на кабела до левия й, покрит с рани, мръсен глезен. Познаваше този звук; беше гърмеж от изгорелите газове на някой стар ауспух. Камион може би или някаква друга машина. Там имаше друг път. Истински път.

Искаше да затича, но знаеше, че не трябваше да го прави. Ако затича, ще изразходва цялата си енергия наведнъж. Щеше да бъде страшно. Ще припадне и ще умре под слънцето толкова близо до истинския звук от пътно движение, щеше да бъде като да пропилее възможността за „сейф“, когато противниковият отбор има право само на един удар. Подобни мерзости се случваха, но тя нямаше да позволи това да се случи.

Вместо да тича, започна да върви, като си казваше да върви бавно, без да бърза, ослушвайки се през цялото време за друга серия от гърмящи звукове, за далечен шум от мотор или клаксон. Нищо, абсолютно нищо. След час ход започна да мисли, че всичко е било просто халюцинация, въпреки че не изглеждаше като халюцинация, но…

Тя изкачи една височина и погледна надолу. Отново закашля — и още кръв, ярка на слънцето, изхвърча от устата й, но тя не обърна внимание, дори не вдигна ръка към устата. Коловозите, по които вървеше, свършваха в Т-образно кръстовище в един черен път.

Триша бавно слезе надолу и стъпи на него. Не виждаше следи от гуми — земята беше твърдо утъпкана, но тук коловозите бяха истински и по средата им не растеше трева. Новият път беше под прав ъгъл с нейния, приблизително изток-запад. И тогава най-после Триша взе правилното решение: не се обърна да тръгне на запад — не поради някаква особена причина, а защото главата отново я заболя и слънцето й печеше врата… но все пак тръгна на запад. На четири мили от мястото, където стоеше, Шосе 96 за Ню Хампшър, наскоро кърпено тук-там пътно платно, вървеше през гората. По него се движеха малко коли, но доста камиони използваха този път; точно един от тях бе чула да изхвърля изгорелите газове през своята стара ауспухова система, когато шофьорът превключи скоростта надолу към Кемонъс Хил, звук се разнесе повече на девет мили в застиналия утринен въздух.

Тя тръгна отново, и то с нов прилив на сили. След четиридесет и пет минути навярно чу нещо — беше далечно, но не можеше да се сбърка с нищо друго.