Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

„Аз убих сърнето. Аз те наблюдавах и очертах моя кръг около теб. Бягай от мен. Преклони се пред мен чрез своя бяг на краката си и може да те оставя жива.“

Гората бе стихнала напълно, дъхайки настойчиво с киселия си мирис на зелено. Дъхът на Триша скриптеше навън и навътре през болното й гърло. Онова нещо, което приличаше на мечка, я гледаше от своите седем фута височина. Главата му беше в небето, а ноктите му държаха света. Триша погледна нагоре към него и разбра какво трябваше да направи.

Тя трябваше да завърши играта.

„Божа работа е да спечелиш в края на деветия ининг“ — бе казал Том. И каква бе тайната на завършването на играта? Да се установи кой е по-добият. Ти можеш да бъдеш победен… но не трябва сам да се побеждаваш.

Първо обаче, постигни онази неподвижност. Онази неподвижност, която се излъчва от раменете и обвива тялото ти, докато то стане пашкул от увереност. Може да те победят, но не трябва сам да се побеждаваш. Устои на едно силно хвърляне и не се опитвай да бягаш.

— Ледена вода — каза тя. Онова нещо, което стоеше по средата на черния път, наклони глава и заприлича на огромно, ослушващо се куче. То наостри уши. Триша вдигна ръка, завъртя шапката си, както трябваше да бъде, и дръпна извитата козирка ниско над очите си — по същия начин, както правеше Том Гордън. После изви тялото си, обърнато към дясната страна на пътя, и направи крачка напред, за да раздалечи краката си, като левият сочеше нещото-мечка. Докато правеше крачката, фиксира погледа си върху очните кухини, гледайки през танцуващия облак мушици. „Най-важното е — казваше Джо Кастиглън, — всички да затегнат колони.“

— Хайде, идвай, ако ще идваш — извика Триша.

Триша дръпна уокмена от колана на дънките, изскубна кабела и пусна слушалките на земята. Уокменът отиде зад гърба й и тя започна да го върти в ръката си, търсейки най-добрия захват.

— Във вените ми тече ледена вода. Дано замръзнеш при първата хапка. Хайде, мръсно чудовище! Проклет, гаден батър!

Нещото-мечка пусна пръчката, а след това се спусна пак на четири крака. То заудря с лапа по твърдата повърхност на пътя като разярен бик, издълбавайки буци пръст с ноктите си, а после, клатушкайки се, тръгна към нея с учудващо измамна бърза скорост. Докато приближаваше, прилепи ушите си плътно към черепа. Муцуната му се нагърчи назад и от гърлото му излезе бръмчащ звук, който тя разпозна веднага — това не бяха пчели, а оси! То беше приело външната форма на мечка, но отвътре бе истинско: беше пълно с оси! Точно така! И черната роба край потока бе неговият пророк!

„Бягай“ — казваше то, докато идваше към нея. Големите му задни бутове се полюшваха насам-натам странно грациозно, оставяйки отпечатъци от нокти и разпръсната тор по утъпканата земя. „Бягай, това е последният ти шанс.“

Само че последният й шанс бе неподвижността.

Неподвижността и може би една много добра за хвърляне топка.

Триша събра ръцете си заедно и зае позиция. Уокменът вече не беше уокмен; той беше бейзболна топка. Тук нямаше поддръжници от „Фенуей“, които ставаха на крака в Бостънската църква на бейзбола; нямаше ритмични ръкопляскания; нямаше съдия и нямаше батър. Само тя и зелената тишина, и топлото утринно слънце, и нещото, което отвън изглеждаше мечка, а отвътре бе пълно с оси. Само тя и неподвижността. Разбра как се чувстваше Том Гордън, когато стоеше в позиция за хвърляне в тишината на силиконовата сърцевина, където всички напрежения бяха сведени до нула, всички звуци — изключени. Всичко си свеждаше до едно: затегнете коланите.

Тя стоеше в позиция за хвърляне и остави неподвижността да се вие около нея, да се излъчва от раменете й. То можеше да я изяде; то можеше да я победи. То можеше да направи и двете. Но тя нямаше сама да победи себе си.

„И няма да бягам.“

То спря, проточи врат и приближи лицето си към нейното като че ли за целувка. Нямаше очи, а само два кръга, червясали вселени, пълни с плодящи се насекоми. Те бръмчаха и се гърчеха, блъскаха се една с друга за място в тунелите, които водеха към неразгадаемия мозък на бога. Устата му се отвори — и там, в гърлото му, бръмчаха стотици оси, дебели и тромави фабрики за отрова, пълзяха по езика с остатъци от сдъвканата пръчка и възрозовите вътрешности на сърнето. Дъхът му бе калната воня на блатото.

Тя видя тези неща, отбелязвайки ги набързо, после погледна отвъд него. Въритек даде знак. Тя трябваше да направи своето хвърляне, своето последно хвърляне. Но се бавеше… Тя беше самата неподвижност. Нека батърът чака, нека гадае, да изгуби търпение; нека се чуди, да мисли, че предугаждането му за траекторията на топката е погрешно.