Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Кабината я беше запазила доста суха въпреки липсата на стъкла по прозорците. Под ръждясалите педали имаше локва, а лявата й ръка беше намокрена, но това бе дреболия. Кашлицата не беше я събудила. Гърлото и синусите й щяха да се оправят, веднъж да се махне от проклетия прах.

„То беше тук миналата нощ. Ти го видя.“

Така ли беше? Наистина ли го беше видяла?

„То дойде за теб, имаше намерение да те вземе. След това ти се качи в камиона и то реши да не го прави все още. Не зная защо.“

Може и да не беше така обаче. Може би всичко бе само някакъв сън, който сънуваш полубуден и полузаспал в едно и също време. Нещо, причинено от внезапно събуждане в гръмотевична буря, блестящи светкавици и зловещ вятър — в подобна ситуация всеки човек може да види какво ли не.

Триша грабна раницата за едната пооръфала се презрамка и запълзя заднешком през отвора за вратата, откъм страната на шофьора, като вдигаше облаци прах и се опита да не ги вдишва. Вече навън, отстъпи назад (все още мокра, ръждясалата кабина на камиона бе добила цвят на сини сливи) и вдигна раницата на раменете. Тогава спря. Денят бе ясен и топъл, дъждът — спрял, тя имаше път, по който да върви… Но защо се почувства стара, уморена и напълно отчаяна? Внезапно събудени, хората си въобразяват разни неща, особено в разгара на гръмотевични бури. Разбира се, че е така. Но това, което видя в този миг, не беше въображение.

Докато спеше, нещо бе издълбало кръг през листата и боровите иглички, през храстите, заобикалящи изоставената кабина на камиона. Този кръг — съвършено ясен в утринната светлина, бе ограждащата му линия. Храстите и малките дървета, попаднали на пътя му, бяха изтръгнати с корените и захвърлени настрана, натрошени на парчета. Богът на изгубените беше дошъл и очертал кръг около нея, сякаш да каже: „Стойте настрана. Тя е моя собственост.“

Триша вървя през целия този съботен ден под снишеното, натежало от мараня небе, което я потискаше. От мокрите дървета излизаше пара, но до ранния следобед отново изсъхнаха. Горещината бе непоносима. Радваше се, че бе намерила път, но сега копнееше за сянка. Изглежда, че пак имаше температура и бе не само уморена, но направо изтощена. Онова нещо я наблюдаваше неотстъпно, вървеше редом с нея през гората и я наблюдаваше. Усещането не я напускаше, защото онова нещо не я оставяше. Стори й се, че действително го вижда, но навярно бе слънцето, движещо се през клоните на дърветата. Тя не искаше да го види; беше видяла всичко, което искаше в блясъка на онази единствена светкавица предната нощ. Козината му, огромните щръкнали уши, силуетът му.

Очите също. Тези черни очи, големи и нечовешки. Изцъклени, но виждащи. Виждащи нея.

„То няма да ме остави на мира, докато не се увери, че не мога да изляза от гората — отпаднало мислеше тя. — То няма да позволи това да стане. То няма да позволи да се измъкна.“

Скоро след като следобедът настъпи, тя видя, че локвите в коловозите на пътя започнаха да изсъхват и попълни запасите си от вода, докато все още имаше тази възможност. Водата прецеди през шапката в качулката на дъждобрана, а после я наля в пластмасовите бутилки — беше мътна и мръсна на вид, но тези неща вече не я тревожеха. Ако горската вода можеше да я убие, щеше да умре още първия път, когато й стана лошо. Притесняваше я единствено липсата на храна. Изяде всичко с изключение на няколко жълъди и боровинки — до закуската утре щеше да изстърже дъното на раницата, както изстърга последните парченца от картофения чипс. Може би щеше да намери нещо за ядене покрай пътя?

Пътят продължаваше и продължаваше — ту изчезващ за малко, ту твърде ясен в разстояние на няколкостотин ярда. На едно място между коловозите растяха храсти. Помисли, че са боровинкови храсти — изглеждаха като онези, от които двете с майка й бяха брали пълни шепи с пресни, сладки боровинки в детинските гори на Санфорд, но бе рано поне с месец за черните боровинки. Откри също и гъби, но им нямаше доверие — те не попадаха в майчиното поле на познания, нито пък ги изучаваха в училище. В училището бяха учили за орехи, лешници, фъстъци и разни други смахнати неща, а също и да не се качват в колите на непознати (защото някои непознати бяха смахнати), но не и за гъби. Единственото, в което бе сигурна, беше, че можеше да умре — и то в ужасни мъки, ако изядеше отровна гъба. Гъбите не бяха чак толкова голяма жертва — днес нямаше апетит, а и гърлото я болеше.

Около четири часа следобед тя се спъна в един пън, опита се да стане и откри, че не можеше. Краката й трепереха, чувстваше невероятна слабост. Понечи да свали раницата (това продължи доста дълго) и най-сетне се освободи от нея. Изяде всичко с изключение на два или три букови жълъда, като почти се задави с последния, който лапна. Тя се бори с него и победи, като протегна врата си подобно новоизлюпено птиче и неколкократно преглътна. Натъпка го в стомаха (поне засега) с глътка топла, песъчлива вода.