Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Пи малко вода и погледна небето. Сети се за Болк-Дорк, който каза, че богът на Том Гордън не можеше да се занимава с нея, че Той имаше други работи за оправяне. Съмняваше се, че е точно така… Може би не толкова „не можеше“, колкото „не искаше“, но… ТОЙ СЪС СИГУРНОСТ НЕ БЕ ТУК. Борк-Дорк също каза, че „трябва да призная, че той е спортен фен… не непременно на «Ред Сокс» обаче“.

Триша свали шапката си „Ред Сокс“ — вече смачкана, с петна от пот и набита с бодли — и прекара пръст по козирката с нежност. Нейното най-добро нещо. Баща й беше накарал Том Гордън да се разпише върху нея, беше я изпратил на „Фенуей парк“ с писмо, в което казваше, че Том е любимият играч на дъщеря му, и Том (или негов упълномощен представител) я бе изпратил обратно в самоадресиран плик с марка, който баща й бе приложил, с автографа на Том Гордън върху козирката. Нямаше нищо друго освен нея. Освен малкото мътна вода, шепата изсъхнали, безвкусни боровинки и мръсните си дрехи, шапката наистина бе нейното най-добро нещо. Автографа вече го нямаше, зацапан до степен на черна сянка от дъжда и собствените й потни ръце.

— Господи, ако не можеш да бъдеш фен на „Ред Сокс“, бъди фен на Том Гордън — вдигна очи тя. — Можеш ли да направиш поне това? Можеш ли да бъдеш такъв?

Тя прекара цялата нощ в неспокойна дрямка, като трепереше, заспиваше после рязко се събуждаше, сигурна, че то беше близо до нея. То, което най-после е излязло от гората, за да я вземе. Том Гордън й говореше; веднъж баща й също й проговори. Стоеше точно зад нея и питаше дали иска малко макарони, но когато се обърна, там нямаше никой. На небето изгаряха още метеори, но тя не можеше да каже със сигурност дали бяха действителни, или само ги сънуваше. Още веднъж извади радиото си, надявайки се, че батериите са се възстановили малко — понякога това ставаше, ако им се дадеше шанс да починат — но преди да успее да провери, изпусна радиото в буйната трева и не успя да го намери, колкото и да ровеше в нея. После попипа раницата и разбра, че каишките все още са закопчани в катарамите. Значи изобщо не беше изваждала радиото, защото никога не би могла да вкара каишките в катарамите и да ги закопчее така стегната в тъмното. Сънят й се късаше от пристъпи на кашлица и болката в гръдния й кош ставаше непоносима. По някое време се надигна, за да пикае, и това, което излизаше от там, бе горещо и парещо. Изплаши се.

Нощта премина като всяка една нощ на задълбочаваща се болест; часовете станаха някак меки и странни. Когато най-сетне птиците зачуруликаха, видя слаба светлина между дърветата. Не можа да повярва. Вдигна ръце и погледна мръсните си пръсти. Не й се вярваше, че още е жива, но наистина бе жива.

Тя лежа, както си беше, докато стана достатъчно светло, за да види постоянно присъстващия облак мушици около главата си. Надигна се бавно и изчака дали краката ще я удържат, или ще поддадат, за да се срине обратно на земята.

„Ако стане така, ще пълзя“ — помисли, но не й се налагаше да пълзи, не още; краката я държаха. Тя се наведе и вмъкна ръката в една от презрамките на раницата. Когато събра сили да се изправи отново, главата й се замая и цял ескадрон пеперуди с черни крила замъглиха погледа й. Накрая изчезнаха и тя вдигна раницата на гръб.

После изникна друг проблем — в коя посока беше вървяла? Не беше сигурна, пътят изглеждаше един и същ и в двете посоки. Гледаше несигурно назад и напред. Внезапно кракът й настъпи нещо — нейният уокмен, целият омотан в кабела на слушалките и мокър от росата. Значи все пак го беше извадила през нощта? Наведе се, вдигна го и глупаво се втренчи в него. Щеше ли да свали пак раницата, да я отвори и да сложи уокмена вътре? Изглеждаше й страшно трудно — почти равносилно да премести планина. От друга страна, да го хвърлеше, беше грешка, все едно признаваше, че се предава.

Стоя на място в продължение на минути, като гледаше малкия радиокасетофон с блестящи от треска очи. Да го хвърли или да го задържи? Да го хвърли или да го задържи? Твоето решение, Патриша? Комплект тенджери за готвене без вода или колата, палтото от норки и екскурзия до Рио? Хрумна й, че преносимия компютър „Мак ПауърБук“ на брат си можеше да извади съобщения за грешките и да бомбардира с икони целия екран. Разхълца се от смях.

Смехът почти веднага се превърна в кашлица — най-лошият пристъп досега, и се преви на две. Скоро залая като малко кученце, с ръце, поставени точно над коленете си, и коса, която се ветрееше напред-назад като мръсно перде. Някак си успя да се задържи на крака, отказвайки да се предаде и да падне, и когато кашлицата отслабна, осъзна, че трябваше да защипе уокмена за колана на дънките. Нали за това служеше щипката на гърба на кутията? Разбира се. Каква Ел Допо бе само!