Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Тя се ослуша за гласове откъм главния път, но сега гората бе тиха. Е, не съвсем. Чуваше стенанието на вятъра през високите стари борове, чуваше крясъка на сойка и далечното почукване на кълвач, търсещ своята втора закуска в някое сухо дърво, чуваше двойка скоро пристигнали комари (те бръмчаха сега и откъм двете й уши), но никакви човешки гласове. Като че ли тя беше единственият човек в цялата тази голяма гора и макар че това беше нелепо, повторно почувства рибката в слънчевия си сплит. Този път малко по-силно.

Триша отново тръгна напред, сега по-бързо от преди, устремена да стигне до пътя, най-сетне да стъпи на пътя. Стигна до голямо повалено дърво, твърде високо, за да се прехвърли през него, и реши да се промуши отдолу. Добре знаеше, че най-бързо ще е, ако просто го заобиколеше, но можеше да изгуби ориентировката си.

„Ти вече си я загубила“ — прошепна един глас в главата й — един ужасно студен глас.

— Млъквай, не съм, — изсъска в отговор тя и коленичи на земята.

На едно място под обраслия с мъх ствол имаше пролука и Триша пропълзя в нея. Листата отдолу бяха мокри, но докато разбере това, ризата й вече бе пропита с влага, нямаше значение. Провря се още малко напред и раницата й удари дънера на дървото — бух!

— Мътните да го вземат! — изруга тя („мътните да го вземат“ бе любимата ругатня с Пепси в момента) и се върна назад. Изправи се на колене и изтръска полепналите по ризата си влажни листа. Забеляза, че докато правеше това, пръстите й трепереха.

— Не се страхувам — изкрещя остро, защото звукът от шептенето й леко я плашеше. — Изобщо не се страхувам! Пътят е ей там! След минута ще стигна до него и ще изтичам, за да ги настигна!

Тя свали раницата и тласкайки я пред себе си, започна отново да пълзи под дървото.

Внезапно нещо мръдна под нея. Тя погледна и ужасена видя една дебела черна змия да се провира през листата. Всичко изчезна в бялата експлозия на отвращение и ужас. Тя дори не можеше да изкрещи кратката дума — „змия“, а усещаше гадното, студено влечуго как пулсира под топлата й ръка. Изпищя и се опита да скочи на крака, забравяйки, че все още не бе излязла напълно изпод дървото. Един остатък от счупен клон, дебел колкото ампутирана ръка, болезнено се заби в кръста й. Тя падна отново по корем и запълзя — колкото можеше по-надалеч оттам, самата прилична на змия.

Гадното нещо беше изчезнало, но ужасът й не я напускаше. Беше я усетила под ръката си, скрита в окапалите листа, под ръката си! Очевидно не беше от тези, които хапят. Благодаря ти, Господи. Но ако имаше и други? Ако са отровни? Ако гората е пълна с тях? Разбира се, гората бе пълна с всякакви неща, които човек не харесва, от които се страхува и инстинктивно се отвращава, с неща, които се опитват да всеят в теб ужасяваща, замъгляваща ума паника. Защо изобщо се бе съгласила да тръгне? Не само се бе съгласила, беше го направила с ентусиазъм.

Тя стисна презрамките на раницата с едната ръка и забърза напред с товара, който се блъскаше в краката й, хвърляйки недоверчиви погледи назад към падналото дърво. Страхуваше се да не види отново змията, страхуваше се да не види нашествие змии като във филм на ужасите. „Нашествието на змиите-убийци“, с участието на Патриша Макфарлънд в главната роля, един спиращ дъха разказ за малко момиче, което се е загубило в гората и…

— Аз не съм… — започна Триша и тогава, тъй като гледаше назад през рамо, се спъна в един камък, стърчащ от покритата с шума земя. Залитна, размахвайки свободната си ръка в опит да запази равновесие и падна тежко на едната си страна. Прониза я остра болка в кръста, на мястото, където я бе пробол счупеният клон.

Тя лежеше на една страна в шумата (влажна, но не така противно кална като онази в пролуката под падналото дърво) и дишаше тежко. Вената между очите й пулсираше. Внезапно осъзна с отчаяние, че не знае дали още върви в правилната посока, или не. Беше гледала непрекъснато назад и може би се бе отклонила.

„Върни се тогава обратно до дървото. До падналото дърво. Застани там, откъдето изпълзя и погледни право напред. Това е посоката, в която трябва да вървиш, посоката към главния път.“

Но дали беше така? И ако наистина беше така, защо все още не бе стигнала до него?

Сълзи избликнаха в ъгълчетата на очите й, но Триша решително ги пропъди. Ако започнеше да плаче, нямаше да е в състояние да си внушава, че не се страхува. Ако започнеше да плаче, всичко можеше да се случи.

Тя бавно се върна при падналото, покрито с мъх, дърво. Мразеше мисълта, че е сбъркала посоката. Мразеше и мястото, където беше видяла змията (отровна или не, тя я мразеше), но трябваше да се върне. Откри вдлъбнатината в шумата, на мястото, където беше лежала, където видя (и о, господи, пипна) змията, отпечатък с дължината на момиче върху пода на гората. Той вече се запълваше с вода. Отчаяно потърка с ръка предницата на блузата си — цялата мокра и кална. Това, че ризата й стана мокра и кална от пропълзяване под едно дърво, не беше най-страшното досега. То говореше, че има промяна в плана… а когато новият план включваше преминаване пълзешком през прогнили пролуки под паднали дървета, промяната не бе за добро.