Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Кой го е грижа, отивам да пишкам — намуси се тя и навлезе по пътя за Кезар Нотч. Тук боровете, които бяха стояли скромно встрани от главния път, се сгъстяваха, протягайки своите синьо-зелени клони, а под тях имаше и храсти — все по-нагъсто и по-нагъсто. Тя се огледа за лъскави листа, признак за отровен бръшлян, отровен дъб или отровна смрадлика, но не видя нито едно… Да благодарим на Бога за малките добрини. Майка й бе показала снимки на тези растения и я бе научила как да ги разпознава преди две години, когато животът им бе по-прост и щастлив. В онези дни бяха бродели из горите доста по-рядко.

При една от разходките майка й също я бе научила как да ходи по малка нужда в гората. Тя започна с думите:

— Най-важното нещо — може би единственото важно нещо — е да не го направиш върху отровен бръшлян. Виж. Гледай ме и го направи по същия начин.

Сега Триша се огледа и в двете посоки, не видя никого, но реши да се поприкрие зад някой храст. Пътят за Кезар Нотч изглеждаше слабо използван — в сравнение с широкото платно на главния път — но тя все пак не искаше да клекне насред него. Щеше да е неприлично.

Тя излезе от пътя в посока на разклонението за Норт Конуей и все още можеше да ги чуе как се карат. По-късно, когато бе ясно, че се е загубила, и се ужаси, че може да умре в гората, Триша си спомни последната фраза, която чу ясно, произнесена от обидения глас на брат й:

— … не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки!

Тя измина няколко крачки по посока на гласа му, заобикаляйки внимателно няколко къпинови храста, макар че бе с дънки, а не с къси панталони. Спря се, погледна назад и осъзна, че все още можеше да види пътя за Кезар Нотч… Което означаваше, че всеки идващ по него ще я види клекнала, с полусмъкната раница на гърба и шапка „Ред Сокс“ на главата. Притес-голо-дупно, както щеше да каже Пепси (Куила Андерсън казваше, че в речника срещу думата „вулгарно“ може да стои снимката на Пенелопа Робичод).

Триша слезе по един хълм, маратонките й се хлъзгаха по миналогодишната шума, и когато стигна долу, вече не виждаше пътя за Кезар Нотч. Добре. От другата посока, право напред през гората, тя чу гласа на мъж и смеха на момиче — туристи по главния път, и то съвсем наблизо. Когато си разкопча дънките, хрумна й, че ако нейната майка и брат направят пауза в „ох-толкова-интересния си разговор“ и се обърнат назад да видят как е сестричката им, ще видят непознат мъж и жена вместо нея и може би щяха да се притеснят за нея.

„Господи! Накарай ги да мислят за нещо друго няколко минути. За нещо друго освен за себе си.“

Трикът, който майка й бе показала в онези по-добри времена преди две години, не беше как да пикаеш в гората — момичетата можеха да го правят не по-зле от момчетата — а да го направиш, без да си намокриш дрехите.

Триша се хвана за ниския клон на близкия бор, клекна, после пъхна свободната си ръка между краката си и издърпа панталоните и долните си гащета напред, извън стрелковата линия. Един комар засвири кръвожадно около лявото й ухо, но тя нямаше свободна ръка, за да го плесне.

— Ох, комплект тенджери за готвене без вода! — каза ядосано, но й стана смешно, възхитително глупаво и смешно, и тя се разсмя. В мига, в който започна да се смее, започна и да пикае. Щом свърши, огледа се колебливо наоколо за нещо, с което може да се избърше и реши — това също бе израз на баща й — да не предизвиква съдбата. Разтърси се леко (като че ли това щеше да помогне) и вдигна дънките си. Когато комарът отново забръмча край лицето й, тя бързо го плесна и доволна погледна малкото петно кръв върху дланта си.

— Мислеше, че съм свързани ръце, а?

Триша се обърна назад към хълма, после се обърна отново, когато я осени най-лошата идея през живота й. Тази идея беше да тръгне напред, вместо да се връща назад към пътя за Кезар Нотч. Пътищата се разклоняваха под формата на буквата Y; тя просто щеше да прекоси разстоянието между разклоненията и да излезе пак на главния път. Просто като фасул. Нямаше риск да се изгуби, тъй като съвсем ясно чуваше гласовете на другите туристи. Наистина нямаше никакъв риск да се загуби.

Западният склон на падината, в която бе слязла, беше значително по-стръмен от този, по който се бе спуснала. Тя го изкачи, като се хващаше за дърветата, стигна горе и се отправи с още по-голяма решителност в посоката, откъдето чу гласовете. Имаше обаче доста гъста растителност, непроходим гъсталак, и трябваше да го заобикаля. При всяко заобикаляне тя не откъсваше очи от посоката към главния път. Вървя по този начин около десет минути и спря. В онова чувствително място между гръдния кош и стомаха, мястото, където се преплитаха всичките нерви на тялото, за първи път почувства като че ли малка рибка потрепна безпокойно. Не трябваше ли вече да е стигнала до разклонението за Норт Конуей? Не беше се отдалечила много от пътя за Кезар Нотч, навярно не повече от петдесет крачки (сигурно не повече от шестдесет, най-много седемдесет), така че разстоянието между двете разклоняващи се рамена на пътя не можеше да е много голямо, нали така?