Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Деца, у вас ли са дъждобраните? — попита мама, поглеждайки към небето. То все още бе синьо, но облаците се сгъстяваха на изток. Беше много вероятно да вали, но може би не толкова скоро, че Пийт със задоволство да мрънка, че е намокрен до кости.

— Моят е тук, мамо! — изчурулика Триша със своя „о-боже-тенджери за готвене без вода“ глас.

Пийт изсумтя нещо, което може би означаваше да.

— Торбите с обяда?

Положителен отговор от Триша; ново изсумтяване на Пийт.

— Добре, защото няма да деля своя с никого.

Тя заключи колата, после ги поведе през мръсния паркинг към една табела, на която пишеше „Пътека запад“ със стрелка отдолу. На паркинга имаше още десетина коли, но всички с номера от други щати.

— Спрей срещу насекоми? — попита мама, когато наближиха туристическата пътека. — Триш?

— У мен е! — изчурулика тя, не съвсем сигурна, но не искаше да спира обърната с гръб към майка си, за да не претършува раницата й. Това със сигурност щеше да накара Пийт да започне отново. Ако обаче продължаваха да вървят, Пийт можеше да види нещо, което би го заинтригувало или разсеяло. Миеща се мечка? Може би сърна? Динозавър също щеше да е добре. Триш се изкикоти.

— Какво смешно има? — попита мама.

— Просто си мислех нещо — отговори Триша, а Куила се намръщи — „мислех си нещо“ бе израз на Лари Макфарлънд.

— Добре, деца, да вървим — каза Куила. — И си отваряйте очите.

— Мразя да ходя — почти изръмжа Пийт. Беше първото ясно изговорено нещо, откакто излязоха от колата, и Триша си помисли: „Моля те, господи, изпрати нещо. Сърна или динозавър, или НЛО. Защото, ако не го направиш, те отново ще започнат караницата.“

Господ не изпрати нищо освен няколко комара-скаути, които несъмнено скоро щяха да докладват на главната армия, че пристига прясно месо. Докато стигнаха табелата с надпис „Станция Норт Конуей 5,5 мили“, и двамата вече бяха напълно погълнати от спора си, забравили за гората, забравили за нея, забравили всичко друго освен себе си. Бла-бла. Бла-бла. Това е, мислеше Триша, някакъв болен начин за общуване.

Беше престъпно, защото пропускаха действително прекрасни неща. Сладкият мирис на смола например и това, как облаците се стелеха толкова ниско — не приличаха толкова на облаци, колкото на влачещ се белезникавосив дим. Триша смяташе, че само възрастен може да избере за свое хоби нещо толкова скучно като ходенето, макар че тук, в планината, наистина й харесваше. Тя не знаеше дали Пътеката на Апалачите е така добре поддържана по цялото си протежение — навярно не — но ако беше така, Триша разбираше защо хора, които нямаха нищо по-добро за правене, решаваха да извървят всичките тези мили разстояние. Беше като да ходиш по широк, криволичещ булевард през гората — непавиран, но достатъчно лесен за ходене. Имаше дори малка беседка с помпа за вода и надпис, на който се четеше: „Водата е добра за пиене. Моля, напълнете помпата за следващия турист.“

Триша имаше бутилка с вода в раницата си — от онези, големите, с винтова капачка — но внезапно й се прииска да получи от ръждивото гърло на помпата глътка студена, прясна вода. Щеше да пие и да си представи, че е Билбо Бегинс на път към планината Мисти Маунтинс.

— Мамо? — извика тя иззад тях. — Моля те, може ли да спрем за минута…

Тя дори не я чу.

— Да си намериш приятели изисква някакво усилие, Пийт — казваше майка й. — Не можеш просто да стоиш и да чакаш момчетата да дойдат при теб.

— Мамо? Пийт? Моля ви, може ли да спрем само за…

— Ти нищо не разбираш — каза той с омраза. — Нямаш никакво понятие. Не зная как са били нещата, когато си била в училище, но сега са доста по-различни.

— Пийт? Мамо? Мами? Там има помпа…

Всъщност там имаше помпа, тъй като помпата вече беше зад тях и оставаше все по-назад.

— Не мисля така — оживено отвърна майка й, напълно погълната от спора. Триша си помисли: „Нищо чудно, че го ядосва.“ После с тъга: „Те дори не знаят, че съм тук. Невидимото момиче, това съм аз. Можех и да си остана вкъщи.“ Един комар засвири покрай ухото й и тя с раздразнение се плесна по главата.

Стигнаха до мястото, където пътят се разделяше на две. Основното разклонение — вече не с широчината на булевард, но все още доста голямо — отиваше на ляво, маркирано с табела „Норт Конуей 5,2 мили“. Другото разклонение, по-тясно и обрасло с трева, водеше към „Кезар Нотч 10 мили“.

— Хора, пишка ми се — извика Невидимото момиче, но, разбира се, никой от двамата не й обърна внимание. Те просто поеха по разклонението, което водеше към Норт Конуей, като вървяха един до друг като влюбени и същевременно спореха като най-непримирими врагове. „Трябваше да си останем вкъщи — мислеше Триша. — Те можеха да се карат и вкъщи, а аз щях да си чета някоя книга. Може би пак «Билбо Бегинс» — една история за хора, които обичат да се разхождат из гората.“