Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Какво ще правя сега, хъ? — попита с отпаднал, уморен глас. — Ще бъде ли някой така добър да ми каже?

Имаше много места, където можеше да седне и да помисли; повалените дървета бяха навсякъде, някои все още носеха следи от огъня по овъглените си тела. Първото обаче, върху което се опита да седне, поддаде под тежестта й и тя се намери на влажната земя. Извика, влагата подмокри дъното на дънките й — господи, как мразеше мокро дъно на панталони — и скочи на крака. Отвътре дървото бе изгнило; по току-що счупените краища пълзяха буболечки. Триша ги гледаше, парализирана от отвращение. После отиде при друго паднало дърво — изглеждаше здраво, и тя се отпусна върху него с поглед, забит в мочурището. Какво да прави по-нататък?

Умът й не бе толкова свеж, колкото сутринта, но изглеждаше, че има само две възможности: да стои на едно място и да се надява, че спасението щеше да дойде, или да се движи и да се опита да го срещне. Предполагаше, че стоенето на едно място имаше някакъв смисъл: съхраняване на енергията и всичко там друго. Но накъде ще върви без потока? Сигурното бе, че нищо не беше сигурно. Можеше да върви към цивилизацията, както и в обратна посока на цивилизацията. Можеше дори да се окаже, че си движи в кръг.

От друга страна („Винаги има друга страна, сладурче“ — бе казал веднъж баща й.), тук нямаше какво да се яде, миришеше неприятно на кал и изгнили дървета, а и кой знае какви още гадости имаше тук. Идеята беше ужасна. Малката сърповидна полянка бе Дисниленд в сравнение с мочурището.

Стана и се взря в посоката, от която потокът бе намалявал постепенно, преди напълно да изчезне. Гледаше през лабиринт от стволове на сиви дървета, но си мислеше, че може да види нещо зелено отвъд тях. Да се издига нещо зелено. Може би някой хълм? С боровинкови храсти? Хей, защо не? Вече бе минала покрай няколко групи такива храсти, целите отрупани с боровинки. Трябваше да набере от тях, да ги сложи в раницата си, но се страхуваше да не изгуби потока. Сега обаче потокът беше изчезнал и тя отново изпитваше глад. Не остър (поне не още), но със сигурност беше гладна.

Триша направи две крачки напред, изпробва с крак меката почва и наблюдаваше с лошо предчувствие как водата извира около маратонката й. Дали не означаваше, че отиваше навътре? Къде?

— Може да има плаващи пясъци — промърмори тя.

„Точно така! — веднага се съгласи студеният глас. Той като че ли се забавляваше. — Плаващи пясъци! Алигатори! Да не говорим за малки сиви човечета от «Досиетата Х» със сонди за вземане на проби от твоята плът!“

Триша се върна назад по стъпките, които бе направила, и отново седна. Бе си прехапала долната устна без да съзнава. Да върви или да стои тук? Да стои тук или да върви?

Това, което я тласна да тръгне след около десет минути, бе една сляпа, най-невероятна надежда… мисълта за боровинките! По дяволите, тя беше готова сега да опита дори листата. Триша се видя как бере яркочервени боровинки на склона на един приятно зелен хълм, също като момичето от илюстрациите в нейния учебник (беше забравила калната маска върху лицето си и заплетените, мръсни висулки, в които се бе превърнала косата й). Тя видя как си проправя път към билото на хълма, като пълнеше раницата си с боровинки… накрая стигна върха, погледна надолу и видя…

„Път. Виждам един черен път с огради от двете страни… пасат коне… и постройка в далечината. Червена, с бял перваз.“

Луда! Напълно откачена!

Или? Ами ако седеше само на половин час път от спасението, все още изгубена, защото се страхуваше от малко лепкава кал?

— Добре — каза тя, като стана и нервно нагласи презрамките на раницата си. — Добре, боровинки, хайде. Но ако стане твърде гадно, ще се върна обратно.

За последно притегна презрамките и тръгна отново, като вървеше бавно по все по-мократа земя, изпробвайки я при всяка стъпка, като заобикаляше стоящите като скелети дървета и падналите безразборно изсъхнали стволове.

Накрая — може би половин час, след като бе тръгнала, може би четиридесет и пет минути — Триша откри това, което хиляди (може би дори милиони) мъже и жени бяха открили преди нея; когато станеше твърде гадно, твърде късно е да се върнеш назад. Тя направи крачка от подгизнала, но устойчива почва, към едно хълмче, което изобщо не беше хълмче, а само така изглеждаше. Кракът й пропадна в някакво студено, лепкаво вещество, твърде гъсто, за да бъде вода, и твърде рядко, за да е кал. Залитна, сграбчи един стърчащ изсъхнал клон, извика от уплаха и раздразнение, когато той се счупи в ръката й. Падна във високата трева, гъмжаща от насекоми. Успя да застане на коляно и издърпа крака си от тинята. Той излезе с мляскащо „пльоп“, но маратонката й остана някъде долу.