Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — каза тя. Нагласи своята шапка „Сокс“ (този път с козирката назад, защото така бе страхотно) и започна отново да върви.

Триша прескачаше от хълмче на хълмче внимателно и предпазливо, като често вдигаше глава и хвърляше бързи погледи, за да си определи ориентир, а след това се движеше към него, също както бе правила вчера. „Само дето днес няма да изпадна в паника и да започна да бягам — мислеше си тя. — Днес имам ледена вода във вените си.“

Измина час, след това още един. Вместо да се втвърдява, земята ставаше все по-мочурлива. Накрая изобщо нямаше твърда почва с изключение на хълмчетата. Триша скачаше от едно на друго, като си помагаше с клоните и храстите, където можеше, или държеше ръцете си разперени за равновесие, като въжеиграч, който няма за какво да се държи. Накрая стигна до място, където нямаше никакво хълмче за скачане. Пое дъх, за да се успокои, после стъпи в застоялата вода, като стресна облак водни мушици и предизвика неприятна воня на изгнил торф. Водата стигаше малко под коленете й. Това в което потъваха краката й, беше като студено желе на бучки. Жълтеникави мехури излизаха на повърхността на размътената вода; в тях се въртяха черни частици от кой знае какво естество.

— Гадно — простена тя, като се отправи към най-близкото хълмче. — О, колко гадно. Гадно-гадно-гадно. Все едно да мачкаш червеи.

Тя вървеше приведена напред, с големи крачки, като всяка една от тях завършваше със силно дръпване, когато изваждаше навън крака си. Опита се да не мисли за това, което щеше да се случи, ако не успееше да го направи, ако залепнеше в тинята по дъното и започнеше да потъва.

— Гадно-гадно-гадно. — Бе й станало като напев. Потта се стичаше по лицето й на топли вадички и лютеше в очите й. Щурците като че ли бяха запънали на един висок, безкраен тон: риииииии… Напред пред нея, на хълмчето, което беше нейната следваща спирка, три жаби изскочиха от тревата и цопнаха във водата — плип-плип-пльоп.

— Дрън-дрън-пляс — отвърна и изнурено се усмихна.

Имаше попови лъжички, сигурно с хиляди, които плуваха в жълто-черната мътилка около нея. Като гледаше надолу към тях, единият от краката й попадна на нещо твърдо и покрито със слуз — дънер може би. Триша успя да се задържи на него, без да падне, и да прецапа до хълмчето. Като дишаше тежко, тя се измъкна от водата и с безпокойство огледа покритите си със слуз крака, почти сигурна, че ще ги види целите налепени с гърчещи се пиявици или нещо дори по-лошо. Нямаше нищо ужасяващо (доколкото можеше да види), но беше покрита с черна тиня чак до коленете. Тя смъкна чорапите си, станали черни, а бялата кожа под тях приличаше на чорапи повече, отколкото те самите. Това накара Триша безумно да се разсмее. Полегна назад на лакти и зарева към небето, отказвайки да се смее като

( лудите хора ),

като пълна идиотка, която просто не може да спре. Когато най-после се овладя, изстиска чорапите, обу ги и се изправи. Застана права с ръка над очите си, избра едно дърво, на което голям клон в ниското се бе пречупил и краят му висеше във водата. Определи го за следващата си цел.

— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — уморено каза и тръгна отново. Вече не мислеше за боровинки; всичко, което искаше, бе да се измъкне веднъж завинаги от това място.

Има етап, на който хората, принудени да разчитат само на собствените си сили, спират да живеят и започват просто да оцеляват. Тялото, при изразходване на всичките си настоящи източници на енергия, се насочва към запасите си от калории. Остротата на мислите започва да отслабва. Възприятията стават както по-ограничени, така и погрешно по-ярки. Нещата се виждат с размити контури. Триша Макфарлънд доближи тази граница между живота и оцеляването, когато вторият й следобед в гората клонеше към края си.

Това, че сега се движеше на запад, не я тревожеше особено. Тя считаше (навярно правилно), че да се движи постоянно в една посока бе може би най-доброто, което можеше да направи. Беше гладна. Трябваше да се движи точно по права линия. Ако се отклоняваше вляво или вдясно, можеше да не излезе от миризливата дупка до мръкване. Тази мисъл й бе непоносима. Веднъж пи вода от бутилката, около четири изпи и остатъка от швепса, без да го осъзнава.

Мъртвите дървета все по-малко приличаха на дървета и все повече на гигантски стражи, забили чепатите си крака в неподвижната черна вода. „Съвсем скоро ще оживеят“ — помисли си тя. Докато газеше покрай тях (никакви хълмчета почти на тридесет фута разстояние в която и да е посока), стъпи на затрупан от тинята корен, просна се по корем, цопна и ахна. Устата й глътна от тинестата вода, изплю я бързо и с вик. Ръцете й изглеждаха жълтеникаво лигави, сякаш изкиснати. Измъкна ги от водата и ги вдигна пред себе си.