Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Добре съм. Да, аз съм добре.

Раницата й беше още суха, което бе важно, защото вътре беше уокменът, единствената й връзка със света.

Мръсна, цялата мокра отпред, Триша продължаваше пътя си. Новият ориентир бе едно мъртво дърво, което от средата нагоре се разкрояваше в буквата Y на фона на слизащото към хоризонта слънце. Тя се отправи към него. Стигна едно хълмче, хвърли му бърз поглед, но продължи през водата, вместо да стъпи на него. Какво толкова? Така беше по-бързо. Отвращението й от студеното изгнило желе на дъното беше изчезнало. Човек свиква с всичко, ако му се наложеше. Вече го знаеше.

След първото си падане във водата Триша започна да прекарва времето на деня с Том Гордън. Отначало това изглеждаше странно — дори неестествено — но докато дългите часове на късния следобед течаха, тя съвсем изгуби представа за себе си: бърбореше неестествено, като му казваше към кой ориентир да върви, обясняваше, че вероятно пожар бе причинил това блато, уверяваше го, че скоро ще се измъкнат от него, че това не може да продължава вечно. Вярваше, че „Ред Сокс“ ще спечелят двадесет точки в играта довечера, така че да не се притеснява там, в съблекалнята на стадиона. Внезапно вдигна глава.

— Чуваш ли нещо? — попита.

Том — едва ли, но тя чуваше: монотонния, пулсиращ звук от перките на хеликоптер. Далечен, но ясно доловим. Беше на едно хълмче, когато чу звука. Скочи на крака и се завъртя на триста и шестдесет градуса, заслонила очите си с ръка, взряна напрегнато в небето. Не видя нищо, звукът изчезна.

— Ядец — въздъхна печално. Но я търсеха! Плесна един комар на врата си и тръгна отново.

Десет минути по-късно тя стоеше върху подаващия се наполовина над водата корен в своите мръсни, полуразнищени чорапи, и гледаше пред себе си както учудена, така и объркана. Отвъд насечената линия от пречупени дървета, където беше сега, мочурището прерастваше в равно, застояло блата. От центъра му се издигаха други хълмчета, кафяви, и като че ли от счупени вейки и прегризани клони. Отгоре им стояха половин дузина лъскави животинчета и я гледаха втренчено.

Бръчките по смръщеното чело на Триша изчезнаха, когато разбра какво всъщност бяха те. Забрави, че е в блатото, че е мокра, кална и уморена, че се бе загубила.

— Том — прошепна, останала без дъх. — това са бобри! Бобри, които стоят върху боброви къщички или боброви могилки, или както там ги наричат. Те са, нали?

Стоеше на пръсти, държеше се за дънера на дървото за равновесие и ги гледаше очарована. Бобри, излегнали се върху своите къщички от пръчки! А дали те я виждаха? Сигурно — да, особено онзи, в средата, по-голям от другите. Струваше й се, че черните му очи изобщо не се отделяха от лицето й. Оказа се, че има мустаци, а кожата му е разкошно тъмнокафява, преливаща в кестеняво около пълничките му хълбоци. Напомни й илюстрациите от „Вятърът във върбите“.

Триша слезе от корена и тръгна към него, сянката й се проточваше все по-дълга. Неочаквано Главният бобър (така го кръсти) стана, заотстъпва назад, докато задницата му се потопи във водата, и елегантно плесна с опашката си. Звукът от плясъка бе невероятно силен в застиналия горещ въздух. След миг бобрите започнаха да се гмуркат, заскачаха във водата почти едновременно. Сякаш наблюдаваше отбор по синхронно плуване. Триша ги гледаше с притиснати ръце към гърдите си и широка усмивка. Беше най-удивителното нещо, което бе виждала през живота си, но тя не разбра и никога нямаше да си обясни защо Главният бобър й изглеждаше като учител или нещо такова.

— Том, гледай! — Тя посочи водата, като се смееше. — Те отидоха там! Да, моето момиче!

Половин дузина клинове се оформиха в мътната вода, отдалечавайки се в дъгообразен строй от бобровите къщи. След това изчезнаха и Триша тръгна отново. Следващият й ориентир бе едно извънредно голямо хълмче, по което растяха тъмнозелени папрати като разрошени коси. Запъти се към тях по една полегата дъга, вместо по права линия. Бобрите бяха страхотни — направо гето, в стила на Пепси — но нямаше никакво желание да я гризнат, докато джапаше из водата. От картинките знаеше, че дори малките бобърчета имаха големи зъби. Извикваше всеки път, когато трева или корен я докосваха, сигурна, че това е Главният бобър (или някой от неговите подчинени), които искаха да я прогонят.

Движеше се покрай владението на бобрите отдясно към извънредно голямото хълмче — и когато се приближи, изпълниха я надежда и въодушевление. Тези тъмнозелени папрати не бяха просто папрати, мислеше тя; беше ходила с майка си и баба си за фидълхеди 20 20 Фидълхед — местно име за младите листа на вид папрат. — Б.пр. три пролети поред и беше уверена, че това са именно фидълхеди. В Санфорд сезонът им бе приключил — поне преди месец — но майка й казваше, че във вътрешността на страната започва по-късно, не по-рано от юли в изключително мочурливите места. Трудно бе да повярва, че нещо добро можеше да се роди в това миризливо кътче от божието творение, но колкото повече приближаваше, увереността й нарастваше.