Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Как… „обичаш да правиш първото хвърляне“ — попита Триша, и преди да изрече цялата фраза, заспа. В „Касъл Вю“ родителите й също спяха, този път заедно в тясното легло след един внезапно избухнал изблик за секс. „Ако някой ми бе казал…“, бе последната мисъл на Куила, преди да заспи. „Никога, и след милион години, нямаше да…“, бе тази на Лари.

От цялото семейство Пийт Макфарлънд спеше най-неспокойно в малките часове на тази нощ от късната пролет — пъшкаше и се омотаваше в завивките си, докато неуморно се обръщаше от една страна на друга. В неговия сън той и майка му се караха, вървяха по горския път и се караха, и в един момент той се обърна назад — Триша я нямаше. В тази точка сънят му запъваше; по-точно — засядаше в ума му като кост в гърлото. Той се мяташе в леглото, опитваше се да я изтика. Късната луна се взираше през прозореца, потта върху челото и слепоочията му блестяха.

Той се обърна, а нея я нямаше. Обърна се и я нямаше. Обърна се и я нямаше. Там беше само празният път.

— Не — мърмореше Пийт в съня си, като въртеше глава от една страна на друга, опитвайки се да отблъсне съня, да се освободи от него, преди да го задуши. Не успяваше. Обръщаше се и нея я нямаше. Зад него беше само празният път.

Като че ли изобщо никога не бе имал сестра.

Когато на следващата сутрин Триша се събуди, вратът й така силно я болеше, че едва успяваше да завърти главата си, но тя не обърна внимание на това. Слънцето огряваше сърповидната полянка, обляна с ранна дневна светлина. Чувстваше се като преродена. Тя си спомняше, че през нощта се беше събуждала, цялата в сърбежи, да уринира; спомняше си как беше отишла до потока и бе наложила кал върху ужилените и изпохапаните места под погледа на луната; спомняше си, че беше заспала, докато Том Гордън стоеше да я пази, обяснявайки й някои от тайните в неговата игра. Тя си спомняше също така, че ужасно се беше изплашила от нещо в гората, но, разбира се, там нямаше нищо, което да я наблюдава — просто халюцинации в ужасната нощ. Това бе всичко.

Нещо дълбоко в ума й се опитваше да отрече всичко това, но Триша нямаше желание да го слуша. Нощта бе свършила. Тя не искаше да се връща повече към нея, нито към онзи скалист хълм и да си спомня своето падане до дървото с осите. Вече бе ден. Търсаческите екипи отдавна са тръгнали и тя щеше да бъде спасена. Знаеше това. Заслужаваше да бъде спасена след цялата ужасна нощ в гората.

Тя изпълзя изпод дървото, като буташе раницата пред себе си, изправи се на крака, сложи шапката си и накуцвайки, се отправи към потока. Изми калта от лицето и ръцете си, погледна към облака от мушици, който вече се бе оформил около главата й, и неохотно намаза пресен слой от лепкавата кал. Докато вършеше всичко това, си спомни как, като малки, двете с Пепси играха на козметичен салон. Кашата, направена от козметиката на госпожа Робичод, бе така ужасна, че им се разкрещя да се махат от къщи, просто да изчезват, докато не е загубила контрол над себе си и не ги е смачкала от бой. И двете бяха изхвърчали навън, както си бяха — целите в пудра и руж, с очни линии и зелени сенки на очите и страстно червено червило върху устните, изглеждайки като най-младите стрийптизьорки в света. Отидоха в къщата на Триша, където Куила отпърво зяпна, а после се смя до сълзи. Накрая ги хвана за ръката и ги заведе в банята, където им даде тоалетно мляко, за да се почистят.

— Разнесете нагоре внимателно, момичета — промърмори сега Триша. Когато лицето й беше готово, тя изплакна ръцете си в потока и изяде остатъка от сандвича с риба тон, а после и половината от стръковете целина. Зави хартиената торба — запасите й бяха до тук. Яйцето бе свършило, сандвичът с риба тон — свършил, картофеният чипс — свършил, бисквитите „Туикс“ — също бяха свършили. Оставаха й половин бутилка швепс (всъщност по-малко от половината), половин бутилка вода и няколко стръка целина.

— Няма значение — каза тя, като прибра празната торба и останалите стръка целина обратно в раницата. Напъха и парцаливия дъждобран. — Няма значение, защото търсаческите екипи отдавна са тръгнали. Един от тях ще ме намери. Най-много до обяд — и ще обядвам в някоя закусвалня. Хамбургер, пържене картофи, мляко с шоколад, ябълков пай. — Стомахът й изкъркори при тази мисъл.

След като прибра нещата си, Триша намаза с кал и ръцете си. Слънцето огряваше полянката — денят бе ясен, като обещаваше да бъде горещ — и тя се движеше малко по-леко. Протегна се, потича на едно място, за да се раздвижи, и завъртя главата си наляво и надясно, докато схванатостта във врата й понамаля. Известно време се ослушваше за гласове, за лай на кучета, за онова неравномерно „уоп-уоп-уоп“ на хеликоптерната перка. Нищо освен ударите на кълвач, който търсеше дневната си дажба.