Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Потопи шепи във водата и изми лицето си, без да пие обаче. Някой бе казал за горската вода, че може да те разболее. Но усещането върху горещата й и подпухнала кожа беше чудесно — като студен атлаз. Загреба още вода, като намокри врата и поля ръцете до лактите. Загреба и от калта и започна да я нанася по себе си — не само по ухапаните места, но навсякъде, от кръглата яка на ризата си с надпис 36 ГОРДЪН на гърба до корените на косата си. Докато вършеше това, се сети за епизод от филма „Обичам Луси“, който бе гледала в кино „Ник ат Найт“ — Луси и Етел във фризьорския салон, и двете със страховити кални маски от 50-те, и Дези, който влиза, поглежда ту едната, ту другата и казва:

— Хей, Луууси, коя от двете си ти?

И публиката се запревиваше от смях. Сигурно изглеждаше по същия начин, но не я интересуваше. Тук нямаше публика, нито пък кой да се смее. Хапането вече я ужасяваше. Щеш да полудее, ако това продължеше.

Тя налагаше кал в продължение на пет минути, завършвайки с няколко внимателни потупвания по клепачите, след това се наведе, за да се огледа. Това, което видя в относително спокойната вода, бе едно кално момиче от цирково представление на лунна светлина. Лицето й бе пепелносиво, като повърхността на ваза, извадена при археологически разкопки. Косата й — сплъстена на мръсни кичури. Очите й — бели, влажни и уплашени. Не изглеждаше смешна, като Луси и Етел, когато се разкрасяваха. Изглеждаше мъртва. Мъртва и все още непогребана, как беше точно?

Говорейки с отражението си във водата, Триша произнесе напевно:

— Тогава Литъл Блек Самбо каза: „Моля ви, тигри, не вземайте моите хубави нови дрехи“.

Но и това не бе смешно. Нацапа с кал и отеклите си, сърбящи ръце, след това реши да ги измие. Беше глупаво. Проклетите комари щяха да я нахапят и там.

Мравученето в ръката и крака й почти бяха изчезнали; бе в състояние да клекне и да пикае, без да падне. Можеше да се изправи и да върви, макар че изкривяваше от болка лице всеки път, когато завърташе главата си вдясно или вляво — също като госпожа Четуинд от квартала, която бе блъсната в колата си от някакъв възрастен мъж, докато чакала зелено. Мъжът изобщо не пострадал, но горката госпожа Четуинд стоя шест месеца с шина на врата. Може би и на нея ще й сложат такава шина, когато се измъкне от това. Може би щяха да я закарат до болницата с хеликоптер, който имаше червен кръст отдолу, като по филмите, и…

„Откажи се от това, Триша. Шина за твоя врат няма да има. Нито пък хеликоптер.“ Отново плашещият студен глас

— Млъквай — извика тя, но гласът продължи:

„Ти дори никога няма да бъдеш погребана, защото никога няма да те намерят. Ще умреш тук, просто ще се скиташ из тези гори, докато умреш, и животните ще изядат твоето разлагащо се тяло. Докато някой ден се появи ловец и открие твоите кости.“

В последното изречение имаше нещо зловещо правдоподобно — бе чувала подобни истории по телевизионните новини, и то няколко пъти — тя започна отново да плаче. И действително виждаше ловеца, мъж с яркочервен вълнен жакет и оранжева шапка, мъж, който имаше нужда от бръснене. Той търси място да легне в очакване да се появи някоя сърна или просто иска да си отдъхне. Вижда нещо бяло на земята и отпърво си мисли: „Просто камък“. Но когато се приближава, вижда, че камъкът има отвори за очи.

— Спри — прошепна тя, като се върна към падналото дърво и нагърчените остатъци от прострения дъждобран (мразеше го, като че ли той символизираше всичките й нещастия). — Спри, моля те.

Студеният глас обаче не спря. Студеният глас имаше да каже още нещо. Още едно нещо, най-малко.

„Или може би няма просто да умреш. Може би онова нещо там ще те убие и ще те изяде.“

Триша спря при падналото дърво — с едната си ръка се протегна и сграбчи един стърчащ, мъртъв клон — и нервно се огледа. От мига на събуждането си всичко, за което бе способна да мисли, бе колко я сърбеше навсякъде. Калта бе поуспокоила най-лошите сърбежи и пулсациите на ужилванията и тя отново осъзна къде се намира: сама в гората през нощта.

— Поне има луна — каза си, като стоеше до дървото и нервно оглеждаше своята малка сърповидна полянка. Сега тя изглеждаше дори по-малка, като че ли дърветата и храстите бяха пропълзели по-близо, докато бе спала. Пропълзели крадешком.

Лунната светлина обаче не й вдъхна спокойствие, както си мислеше. Тя осветяваше ярко полянката, вярно, но това бе измамна яркост, която правеше всичко да изглежда твърде реално и в същото време — съвсем нереално. Сенките бяха твърде черни и когато лекият вятър раздвижи дърветата, те заплашително и тревожно се раздвижиха.