Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Вдигна капака и видя, че стълбите към избата бяха изчезнали. Дори отворът го нямаше. На негово място жужеше огромно, издуващо се гнездо с оси. Стотици оси, излитащи през една черна дупка, прилична на окото на внезапно умрял човек. Не стотици, хиляди дебели и тромави фабрики за отрова, които летяха право към нея. Нямаше време да избяга, щяха да я нажилят и тя щеше да умре, а осите ще пълзят по кожата й, ще пропълзят в очите, в устата й, напомпвайки целия й език с отрова, докато пропълзят в гърлото…

Триша изпищя, но когато удари главата си в дънера над нея, откъдето се посипаха парченца кора и мъх по потната й коса, се събуди: чу само слаби, подобни на котешко мяукане, звуци — това бе всичко, което заключеното й гърло издаде.

Надигна се в просъница, учудена защо леглото й е толкова твърдо и в какво се бе ударила… не бе ли паднала всъщност под леглото? А по цялата й кожа като че ли нещо буквално лазеше — господи, какъв кошмар!

Когато отново си блъсна главата в дървото, нещата си застанаха по местата. Не беше в легло, нито даже под него. Беше изгубена в гората. Спеше под паднало дърво, а по кожата й още пълзеше…

— Махайте се, гадини такива, махайте се! — извика с висок, изплашен глас и размаха ръце пред лицето си. Мушиците и комарите се вдигнаха като облак. Усещането за пълзене по кожата изчезна, но ужасният сърбеж остана. Нямаше оси, но така или иначе, беше изпохапана цялата. Сърбеше я навсякъде. И трябваше да се изпишка.

Триша изпълзя изпод ствола задъхана и трепереща. От падането по склона цялата беше натъртена, врата, лявото рамо, лявата ръка и левия крак, на които бе спала — изтръпнали. Вцепенена като дърво, би казала майка й. Възрастните (поне тези в нейното семейство) имаха поговорка за всяко нещо: вцепенен като дърво, безгрижен като птичка, бърз като заек, глух като пън, тъмно като в рог, мъртъв като…

Но тя не искаше да мисли за това сега.

Изправи се на крака и се отправи към малката сърповидна полянка с полупълзене, полукуцукане. Докато се движеше, част от способността й да усеща започна да се връща: чувстваше мравучене в ръката си и в крака, подобно боцкания на иглички.

— Мътните да го вземат — изруга, най-вече да чуе звука на собствения си глас. — Тук е тъмно като в рог.

Само че, когато спря край потока, осъзна че съвсем не беше така. Малката полянка бе изпълнена с лунна светлина, студена и ясна, но достатъчно силна, за да хвърля отчетлива сянка зад нея, водата в потока искреше в сребристо. Луната приличаше на леко безформен сребърен камък, към който тя вдигна своето подуто, сърбящо лице и отекли очи. Луната тази нощ бе толкова ярка, че затъмняваше всички звезди, правеше ги почти невидими. Нещо накара Триша да се почувства ужасно самотна. Предишната й вяра, че ще бъде спасена само защото Том Гордън бе отстранил трима играчи в края на деветия ининг, си беше отишла. Човек можеше да чука на дърво, да хвърля сол през рамото си или да се прекръства, когато стъпва в карето на батъра, както винаги правеше Номар Гарсиапара, но какво от това? Тук нямаше камери, нямаше моментално отиграване, нямаше подкрепящи фенове. Студеното лице на луната говореше на Триша, че може би Подразбиращото се е по-правдоподобно. Един Бог — Той или То, един-единствен Бог, който не се интересуваше от изгубени малки момиченца, който в действителност не се интересуваше от нищо. Един безгрижен Бог, чийто ум бе като виещ се облак мушици, а окото му беше далечната безучастна луна.

Триша се наведе над потока, за да наплиска пулсиращото си лице, и видя отражението си във водата. Ужиленото място над лявата скула се подаваше от калта, с която го бе нацапала, подобно повторно събуден вулкан, набъбнал в застиналата си лава. Бе разкривил формата но окото й, бе го направил уродливо и странно, като очите на малоумен, които те карат да потръпваш и извърнеш лице, ако се втренчат в теб на улицата. Цялото й лице бе в ужасно състояние — отекло, където беше ужилено, подуто, където стотици комари я изпохапаха, докато спеше. Водата край брега, на който клечеше, бе относително спокойна и в отражението й тя видя впит в ъгъла на дясното си око комар, твърде налят и схванат, за да измъкне хоботчето си. Както в поговорката на възрастните: твърде преял, за да скача.

Тя го плесна и той се пръсна, пръскайки в окото собствената й кръв. Защипа я, но не извика, от здраво стиснатите й устни се изтръгна трептящ звук на отвращение — ммммммхх! Погледна кръвта върху пръстите си невярваща. Как можеше да побере толкова кръв един комар! Никой не би повярвал!