Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Давай, Том — прошепна тя.

В една стая на хотел „Касъл вю“ майка й бе изпаднала в агония от ужас; баща й летеше с полет на „Делта“ от Бостън за Портланд, за да се присъедини към Куила и сина си; в полицейските казарми на окръг Касъл, които бяха обозначени „Точка на ралито: Патриша“, се връщаха, след първата си безплодна акция, екипите за издирване, твърде прилични на онези, които си беше представяло изгубеното момиче; отвън пред казармите бяха паркирани колите на три телевизионни станции от Портланд и две от Портсмаут; три дузини опитни горски водачи (а някои бяха наистина придружени от кучета) останаха в горите на Мотън и трите отделни района, които се простираха до Ню Хампшър: зона TR-90, зона TR-100 и зона TR-110. Убеждението на тези, които останаха в горите, беше, че Патриша Макфарлънд трябва да е все още в района на Мотън или на зона TR-90. Тя беше малко момиченце, все пак, и вероятно не се бе отдалечила много от мястото, където беше видяна за последен път. Тези опитни водачи, охранители и служители на горското управление щяха да бъдат стъписани, ако знаеха, че тази Патриша бе стигнала почти на девет мили западно от територията, на която търсачите отделяха най-голямо внимание.

— Давай, Том — прошепна тя. — Хайде, Том, един, два, три страйка — сега. Знаеш как да го направиш.

Но не и тази вечер. Гордън откри началото на деветия ининг, като разходи симпатичния и все пак зъл шортстоп 13 13 Шортстоп — играч, който стои на шорта (позиция в бейзболното поле). — Б.пр. на „Янките“, Дерек Джетър, и Триша си спомни нещо, което й бе казал веднъж баща й: когато един отбор спечели водеща точка, шансът им за спечелване на още точки нараства на седемдесет процента.

„Ако спечелим, ако Том успее да постигне «сейф» 14 14 Сейф — буквално спасен; когато играч-нападател достигне до база, преди топката да е попаднала там. — Б.пр. , и аз ще бъда спасена.“ Тази мисъл й хрумна внезапно — тя бе като фойерверк, който избухна в главата й.

Беше абсурдно, разбира се, толкова глупаво, колкото почукването на баща й на дърво преди второто от трите хвърляния (което той правеше всеки път), но когато тъмнината стана почти непрогледна и потокът изгуби и последния си сребрист отблясък, абсурдното изглеждаше почти безспорно, както две и две — четири: ако Том Гордън постигнеше „сейф“, тя щеше да бъде спасена.

В играта влезе Пол О’Нийл. Един бе изпратен в аут. На негово място влезе Бърни Уилямс.

— Един винаги е опасен играч — отбеляза Джо Кастинглън. Уилямс моментално удари топката в центъра и така изпрати Джетър на трета база.

— Защо го каза, Джо? — промърмори Триша. — О, господи, защо ти трябваше да казваш това?

Рънърите 15 15 Рънър — играч-нападател, който се опитва да напредне по базите. — Б.пр. — на първа и трета база, само един аут. Тълпата на „Фенуей“ се ободри, обнадежди. Триша си ги представяше как се повдигат от седалките.

— Хайде, Том, хайде, Том — прошепна тя. Облакът от мушици все още беше около нея, но тя вече не го забелязваше. Едно чувство на отчаяние, студено и силно, докосна сърцето й — беше като омразният глас вътре в главата й. „Янките“ бяха твърде добри. Един базов удар щеше да е достатъчен, една дълга топка щеше да излезе извън обсег, а този ужасен, ужасен Тино Мартинес бе на терена с най-опасния хвърляч от всички точно зад себе си; Сламеният човек 16 16 От името на играча Строубъри — straw (англ.) — слама. — Б.пр. сега сигурно стоеше в трапа, размахваше бухалката и наблюдаваше.

Гордън докара броенето на Мартинез до две и две, след това хвърли своята крива топка.

— Изкара го в аут! — изкрещя Джо Кастиглън. Звучеше като че ли не можеше да повярва. — А, човече, това беше красота! Мартинес пропусна сигурно с един фут!

— Два фута — услужливо добави Трууп.

— Всичко зависи от Том — каза Джо, а зад гласа му Триша чуваше как се надигаха и другите гласове, гласовете на привържениците. Започна ритмичното пляскане с ръце. Вярващите на „Фенуей“ ставаха на крака като в църква при пеенето на химна. — Двама вътре, двама аут, „Ред Сокс“ държат здраво една точка напред, Том Гордън на гумата на питчъра и…

— Не го казвай — прошепна Триша, притиснала с ръце двете страни на устните си, — не смей да го кажеш!

Но той го каза.

— И винаги опасният Дарил Строубъри идва на площадката.

Това беше; играта свърши; великият сатана Джо Кастиглън си бе отворил устата и бе донесъл нещастието. Защо просто не беше съобщил името Строубъри? Защо му трябваше да започва с това дяволско „винаги опасният“, когато всеки глупак знаеше, че точно то го прави опасен?