Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Проби си път през група дървета — гъсти и преплетени, и излезе на малка полянка с форма на полукръг, оформен от потока, който правеше сърповиден завой наляво. Полянката, оградена от всички страни с храсти и гъста гора, изглеждаше на Триша като кътче от райската градина. Там имаше дори паднало дърво за пейка.

Тя отиде при него и седна, затвори очи и се опита да се помоли за спасението си. Когато молеше Бог да не позволи уокменът й да е счупен, беше лесно, защото изобщо не се замисляше. Сега обаче й бе трудно. Ни един от родителите й не бе религиозен; майка й — отклонила се от правия път католичка, а баща й, доколкото Триша знаеше, нямаше от какво да се отклонява. Откри, че й липсват божиите думи. Каза „Отче наш“ и молитвата прозвуча от устата й бездушно и монотонно. Ползата от нея щеше да е колкото ползата от електрическа отварачка за консерви тук. Отвори очи и огледа малката полянка, като отбеляза колко сив ставаше въздухът. И сключи нервно издрасканите си ръце за молитва.

Преди месец беше попитала баща си дали вярва в бог. Бяха в задния двор на малката му къща в Малдън и ядяха сладолед във фунийки от човека „Слънчева почерпка“, който все още минаваше покрай тях в своя сребристобял камион (споменът накара Триша почти отново да се разплаче). Пийт беше отишъл „долу в парка“, както казваха в Малдън, да се види със старите си приятели.

— Бог — беше казал баща й, като че ли вкусвайки думата като някакъв нов вид сладолед „Ванилия с бог“ вместо „Ванилия с глазура“. — Откъде се сети за това, миличка?

Тя поклати глава. Не знаеше. Но тук, седнала на падналото дърво, в тази пълна с мушици юнска привечер, в главата й се яви плашеща мисъл: ами ако бе знаела? Ако имаше нужда от един малък бог, който да я спаси, и той й бе изпратил знак?

— Бог — беше казал Лари Макфарлънд, като ближеше сладоледа си. — Бог, ами…

Той помисли още малко. Триша седеше тихо откъм своята страна на градинската маса, като гледаше малкия двор (имаше нужда от косене), давайки на баща си време да помисли. Най-после той проговори:

— Ще ти кажа в какво вярвам. Аз вярвам в Подразбиращото се.

— В какво? — Тя го беше погледнала, като се чудеше дали се шегува.

— Подразбиращото се. Спомняш ли си, когато живеехме на улица „Фор“?

Разбира се, че си спомняше къщата на улица „Фор“. Три пресечки от мястото, където бяха сега, близо до пътя за град Лин. По-голяма къща от тази, с по-голям заден двор, който баща й винаги поддържаше добре окосен. Тогава, когато Санфорд беше само за гостуване при дядо и баба и за летните ваканции, а Пепси Робичод беше приятелка само за през лятото и пърденето с онези джаджи беше най-прекрасното нещо във вселената… с изключение, разбира се, на истинското пърдене. На улица „Фор“ кухнята не миришеше на бира, както кухнята в тази къща. Тя кимна утвърдително, много добре си спомняше.

— В тази къща имаше електрическо отопление. Спомняш ли си как радиаторите бръмчаха, дори когато не нагряваха? Дори през лятото?

Триша бе поклатила отрицателно глава. Баща й пък бе кимнал, като че ли беше очаквал такъв отговор.

— Това е така, защото си била свикнала с него — каза той. — Но повярвай ми, Триша, този звук винаги беше там. Дори в къщите, където няма електрически радиатори, има звуци. Хладилникът включва и изключва. Тръбите бучат. Подът скърца. Движението на колите отвън. Ние чуваме тези неща през цялото време, толкова свикваме с тях, че започваме изобщо да не ги чуваме. Те стават…

Той я бе подканил с жест да довърши, както бе правил още когато тя беше много малка, седеше на коляното му и се учеше да чете. Този негов мил жест.

— Подразбиращо се — каза тя не защото разбираше какво означаваше думата, а защото бе толкова ясно какво иска от нея.

— Точно така — каза той, жестикулирайки още веднъж със сладоледа си. Няколко капки ванилов крем паднаха върху единия крачол на каки панталоните му и тя откри, че се пита колко бири вече беше изпил този ден.

— Точно така, миличка, Подразбиращото се. Аз не вярвам в някакъв действителен бог, който отбелязва смъртта на всяка птица в Австралия или на всяка муха в Индия, бог, който записва всички наши грехове в голяма златна книга и ни съди, когато умрем — не искам да вярвам в бог, който нарочно би създал лоши хора и след това нарочно би ги изпратил да горят в един ад, който той е създал — но вярвам, че трябва да има нещо.

Той беше огледал двора с неговата твърде висока, твърде неравномерна трева, малкото съоръжение за люлеене и пързаляне, което бе направил за сина и дъщеря си (Пийт вече бе твърде голям за него, а в действителност Триша — също, въпреки че все още се люлееше или би се спуснала няколко пъти, когато му гостуваше само за да му достави удоволствие), двете градински джуджета (едното почти скрито сред екстравагантните пролетни плевели), оградата в самия край на двора, която се нуждаеше от боядисване. В този момент й се бе сторил стар. Малко объркан. Малко изплашен. („Малко изгубен в гората“ — мислеше си тя сега, докато седеше върху падналото дърво с раница между маратонките си.) След това той беше кимнал и отново бе погледнал към нея.