Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

— Да, нещо. Някаква неодушевена сила на доброто. Неодушевена, разбираш ли какво искам да кажа?

Тя беше кимнала, не разбирайки съвсем точно, но не желаейки той да спира, за да обяснява. Тя не искаше той да я поучава, не и днес; днес тя искаше само да научи нещо от него.

— Мисля, че има сила, която пази пияните тийнейджъри — да не се блъснат с колите си, когато се прибират вкъщи от някое парти, или техния първи голям рок концерт. Това пази планетите да не сблъскат, дори когато нещо се обърка. Не всички, но повечето. Хей, фактът, че от 1945 година никой не е използвал ядрени оръжие върху хора, говори, че трябва да има нещо на наша страна. Рано или късно, някой ще го направи, разбира се, но повече от половин век… това е много време.

Той беше спрял, като гледаше към градинските джуджета с техните бездушни, засмени лица.

— Има нещо, което пази повечето от нас да не умрем в съня си. Не един съвършен, добър, всевиждащ бог, не мисля, че доказателствата подкрепят това, а някаква сила.

— Подразбиращото се.

— Ето, разбра го.

Тя го беше разбрала, но не й бе харесало. То много приличаше на това, да получиш писмо, за което си мислил, че ще бъде интересно и важно, само че, когато го отвориш, се оказва, че е адресирано до скъпия наемател.

— Вярваш ли в нещо друго, татко?

— О, да, в обичайното. В смъртта и данъците, и в това, че ти си най-красивото момиче на света.

— Та-атко — засмя се и се заизвива, когато той я прегърна и я целуна по челото. Харесваше й неговото докосване и целувката му, но не и миризмата на бира в дъха му.

Той я пусна и се изправи.

— Вярвам също, че е бирено време. Искаш ли изстуден чай?

— Не, благодаря — каза тя.

И навярно нещо, което наистина е знаело предварително хода на нещата, беше в действие, защото в момента, в който той щеше да тръгне, тя попита:

— Вярваш ли в нещо друго? Сериозно.

Усмивката му се бе стопила и лицето му стана сериозно. Той стоеше там и мислеше (спомни си, че беше много поласкана, че той така усилено мислеше в нейна чест), когато сладоледът му започна вече да се стича по ръката. После вдигна поглед и пак се усмихна.

— Вярвам, че твоят любимец Том Гордън може да спечели четиридесет игри тази година — каза. — Вярвам, че в момента той е най-добрият клоузър в главната лига, че ако е здрав и „Сокс“ продължат да печелят, той може да е питчър 9 9 Питчър — играчът, който хвърля топката срещу играча с бухалката. — Б.пр. в Световните серии идущия октомври. Това достатъчно ли ти е?

— Даааааа! — беше извикала, смеейки се, сериозността й бе отлетяла… защото Том Гордън наистина беше нейният любимец и на нея й харесваше това, че баща й го знаеше и се държеше мило, вместо да й се подиграва. Тя беше изтичала до него и силно го бе прегърнала, изцапвайки ризата си със сладолед, без да обръща внимание. Беше малка „Слънчева почерпка“ между приятели

А тук, сред все по-сгъстяващата се мрачина, вслушвайки се в шума от капките дъжд, наблюдавайки дърветата, които скоро щяха да станат страховити, без гласове от високоговорители („Тръгни в посока на гласа ми!“) или далечно лаене на кучета, тя си мислеше: „Не мога да се моля на Подразбиращото се. Просто не мога.“ Тя не можеше да се моли също и на Том Гордън — щеше да бъде смешно — но навярно можеше да слуша как играе… срещу отбора на „Янките“, да. УКАС щяха да излъчват пряко мача; тя също можеше да го слуша. Трябваше да пести батериите, знаеше това, но можеше да послуша поне малко? А и кой можеше да каже? Възможно бе да чуе тези гласове от високоговорителите и лая на кучетата, още преди играта да бе свършила.

Триша отвори раницата си, с благоговение извади уокмена от вътрешния джоб и сложи слушалките. Поколеба се за миг, внезапно изплашена, че радиото вече не работи, че някаква жизненоважна жичка се е скъсала при нейното падане надолу по склона, че този път щеше да има само тишина, когато включеше бутона. Беше глупава мисъл може би, но в един ден, когато толкова много неща се бяха объркали, тя изглеждаше също така ужасно вероятна.

„Хайде, хайде, не бъди страхопъзла!“

Натисна бутона и като по чудо главата й се изпълни със звука от гласа на Джери Трупиано… и което беше по-важно, със звуците на стадиона „Фенуей парк“. Тя седеше там, в смрачаващата се, мокра гора, изгубена и сама, но можеше да чува гласовете на тридесет хиляди души. Това беше наистина чудо.

— … идва до линията — коментираше Трууп. — Той замахва. Той стреля. И… отсъден е трети страйк 10 10 Страйк — успешен удар за отбора на питчъра. — Б.пр. , Мартинес го завари неподготвен! О, това беше една плъзгаща се топка, направо красота! Тя попадна във вътрешния ъгъл и Бърни Уилямс просто остана като смразен! Боже мой! И в края на втория и половина ининг резултатът е все още два на нула за „Янките“ срещу Бостънския „Ред Сокс“.