Фредерик Пол - Гейтуей III

— Защо се потя толкова? — попита той на висок глас.

Йе-ксинг пъхна ръката си в неговата за морална подкрепа.

— Всичко ще се уреди — отговори косвено тя. Оди Уолтърс я погледна с благодарност. Уолтърс не беше много висок, но Джени Йе-ксинг бе направо дребна. Всичко в нея беше малко, с изключение на блестящите й черни очи и това бе резултат от хирургическа намеса, глупост от времето, когато беше влюбена в един шведски търговски директор и мислеше, че гънката около очите й е причина той да не отговаря на чувствата й. — Е? Да влезем ли?

Уолтърс нямаше представа за какво говори тя и го показа, като се намръщи. Йе-ксинг побутна с малката си, ниско подстригана глава рамото му и погледна към надписа върху фасадата на високата сграда. С бледи букви, които сякаш висяха в празното черно пространство, пишеше: „Живот след смъртта“.

Уолтърс прочете надписа, след това пак се обърна към Йе-ксинг.

— Сигурно е погребално бюро — предположи той и се засмя, защото си помисли, че е разбрал хумора в шегата й. — Но ние още не сме толкова зле, Джени.

— Да — кимна тя, — не сме чак толкова зле. Не позна ли името?

И тогава, разбира се, той се сети. Един от многото холдинги на Робинет Бродхед.

Колкото повече човек научава за Бродхед, толкова повече разбира с какви неща би се съгласил да търгува. Това искаше да каже Джени.

— Защо не? — съгласи се Уолтърс и я поведе през въздушната завеса в прохладния, притъмнен магазин. Ако не беше погребално бюро, най-малкото бе ремонтиран от същите майстори. В дъното се чуваше приглушена музика, носеше се аромат от естествени цветя, макар че единствените цветя, които се виждаха, бяха букет от ярки рози в кристална ваза. Пред тях се изправи висок, красив, възрастен мъж. Уолтърс не разбра дали стана от някой стол, или се материализира в холограма. Мъжът се усмихна топло и се опита да отгатне техните националности. Сбърка.

— Guten tag 23 23 Добър ден (нем.) — Б.пр. — поздрави той Уолтърс и: — Gor ho oyney 24 24 Добре дошли (кит.) — Б.пр. — към Йе-ксинг.

— И двамата говорим английски — каза Уолтърс. — Вие говорите ли английски?

Последва учтиво повдигане на вежди.

— Разбира се. Добре дошли в „Живот след смъртта“. Някой ваш близък ли ще умре?

— Доколкото зная, не — изненада се Уолтърс.

— Разбирам. Естествено, ние можем да направим много, дори ако човекът вече се намира в клинична смърт, макар че колкото по-рано, толкова по-добре… Или вие предвидливо правите планове за вашето собствено бъдеще?

— Нито едното, нито другото — отвърна Йе-ксинг. — Просто искаме да знаем какво предлагате.

— Естествено. — Мъжът се усмихна и им посочи удобното канапе. Видимо не направи нищо, но осветлението се засили, а музиката притихна с няколко децибела. — Визитката ми — каза мъжът и подаде едно картонче на Уолтърс, с което отговори на въпроса, който го измъчваше: визитката бе осезаема. Такава беше и фигурата, която му я подаде. — Позволете ми да ви изложа основните услуги, които извършваме. Така ще си спестим време. Ще започна с това, че „Живот след смъртта“ не е религиозна организация и не предлага спасение на душата. Ние предлагаме форма на оцеляване. Дали вие… „вие“, имам предвид това, което е тук, в тази стая, в този момент… ще го „осъзнаете“ или не — той се усмихна, — е въпрос, по който метафизиците все още спорят. Но ако решите да ползвате нашите услуги, ние ви гарантираме съхранение на самоличността, при условие че можем да започнем с прехвърлянето на умовете ви, докато са в добро състояние и възприемете някоя от включените в нашия списък среди. Ние предлагаме повече от двеста среди, като се започне от…

Йе-ксинг щракна с пръсти.

— Мъртвите — възкликна тя, неочаквано разбрала. Търговецът кимна, макар изразът на лицето му да загуби част от предишната си любезност.

— Така наричаха първите, да. Разбирам, че сте запознати с артефакта, наречен „Хичиянски рай“, който сега се използва за транспортиране на колонисти…

— Аз съм транспортен офицер трети ранг — представи се Йе-ксинг съвсем искрено, макар и малко напрегнато, — а моят приятел тук е седми ранг.

— Завиждам ви — каза търговецът. Изразът на лицето му показваше, че наистина им завижда. Но това не му попречи да продължи с търговската си оферта. Уолтърс слушаше внимателно, Джени Йе-ксинг държеше ръката му. Той й бе благодарен за тази подкрепа. Това го отклоняваше от мисълта за Мъртвите и тяхното протеже, Уон… или най-малкото за онова, което Уон правеше в момента.