Фредерик Пол - Гейтуей III

———————————————

— Всеки, с когото пожелаете — отвърна и кимна, сякаш споделяше някаква обща увереност. — Всеки жив или мъртъв, или въображаем. И, господин Уолтърс, те също ще направят за вас всичко, каквото пожелаете! — Фигурата се засмя. — Винаги съм казвал — добави Рекс, — че онова, което хората наричат „живот“, е в действителност само някакъв преход по пътя към истинското съществуване тук. Просто не мога да разбера, защо хората го отлагат толкова дълго.

Фирмата „Живот след смъртта“ фактически беше едно от малките съпътстващи предприятия, които обичах най-много, но не защото носеше голяма печалба. Мисълта за нея ме осени съвсем неочаквано, когато открихме, че хичиянците могат да съхраняват, в запаметяващи устройства умове на мъртви. Щом те могат да го правят, казах аз на добрата си жена, защо да не можем и ние? Наистина, отвърна жена ми, няма никаква причина да не можем, Робин, бъди сигурен. Дай ми само малко време да разшифровам кодовете. Още не бях решил дали искам това да бъде направено с мен и ако искам, кога.

Бях напълно сигурен обаче, че не го искам за Еси, най-малкото не тогава. Затова бях радостен, че куршумът не я засегна, а само й разби носа.

Е, имаше и още нещо. Отведоха ни в ротердамската полиция. Униформеният сержант ни предаде на дежурния офицер, който ни качи в голямата си бърза кола със запалени фарове, закара ни в кабинета си и ни предложи кафе. След това бригадният генерал Зуитц ни заведе в кабинета на инспектор Ван дер Ваал — грамадна жена със старомодни контактни лещи, от които ни гледаха съчувствено изпъкналите й очи. Колко неприятно за вас, минеер, надявам се, че раната не е болезнена, мевроу 25 25 Mevrouw (хол.) — Б.пр. , не преставаше да говори тя, докато ни водеше нагоре по стълбите към кабинета на комисаря Лутзлек, който имаше съвсем различен вид. Нисък. Слаб. Рус, със сладко момчешко лице, макар че трябва да беше поне петдесетгодишен, за да е стигнал до поста главен комисар. Човек можеше да си го представи как пъха пръст в пробива на дигата и остава там вечно, ако трябва, или поне докато не се удави.

— Благодаря ви, че дойдохте във връзка с това произшествие в участъка — каза той и ни предложи да седнем.

— Инцидент — поправих го аз.

— Не. За съжаление не е инцидент. Ако беше инцидент, щеше да е от компетенцията на общинската полиция, а не на мен. Затова провеждаме разследване и молим за сътрудничество.

Реших да го сложа на място и казах:

— Времето ни е много ценно, за да го прахосваме за такава дреболия.

Беше неумолим.

— Вашият живот е още по-ценен.

— О, хайде! Някой войник от парада при подхвърляне на оръжието си без да иска е натиснал спусъка.

— Минеер Бродхед — поклати глава комисарят, — първо, никой войник не е имал патрон в пушката си. Във всеки случай пушките са без ударници, Второ, участниците в парада дори не бяха войници; бяха студенти, наети и облечени като войници за парада, както гвардейците в Въкингамския дворец. Трето, изстрелът не е дошъл от парада.

— Откъде знаете?

— Намерихме пушката. — Изглеждаше много ядосан. — В едно полицейско шкафче за дрехи! За мен това е много смущаващо, минеер, както вярвам можете да си представите. На парада имаше много допълнителни полицаи и те използваха портативна тоалетна стая в една каравана. „Полицаят“, стрелял с пушката, е бил непознат за другите, но там са били събрани полицаи от много поделения. Докарани да почистят след парада. Той бързо се облякъл и излязъл, а шкафчето за дрехите останало отворено. В него нямало нищо друго, освен униформата… открадната, предполагам… пушката и ваша снимка. Не на мевроу. Ваша.

Лутзлек седна и зачака. Потното момчешко лице беше спокойно.

Аз не бях. Трябваше ми цяла минута, за да възприема съобщението, че някой е искал да ме убие. Беше страшно. Не просто да умра. Това е страшно по дефиниция. Миналият ми опит свидетелства колко силно мога да се изплаша, когато усетя, че наоколо има смърт. Но убийството е по-лошо от обикновената смърт.

— Знаете ли как ме кара да се чувствам това? — казах аз. — Виновен! Искам да кажа, че сигурно съм направил нещо, поради което някой ме мрази.

— Точно така, минеер Бродхед. Какво предполагате, че може да сте направили?

— Нямам ни най-малка представа. Ако намерите мъжа, положително ще научите причината. Това сигурно няма да е много трудно… трябва да има отпечатъци, дори снимка на някой филм…

— Не ме учете как се провежда полицейско разследване — каза комисарят и въздъхна. — Правим всички тези неща, разбира се, плюс подробни интервюта с всеки, който може да е видял човека, плюс задълбочен анализ на всякакви други средства за идентификация. Предполагам, че този човек е професионалист и следователно такъв подход няма да помогне. Затова подхващаме издирването по друг начин. Кои са вашите врагове и какво търсите в Ротердам?