Фредерик Пол - Гейтуей III

— Не мисля, че имам врагове. Бизнес-конкуренти — може би, но те не убиват хора.

Лутзлек чакаше търпеливо, затова продължих:

— Колкото до моето пребиваване в Ротердам, мисля, че това е добре известно. Деловите ми интереси включват известно участие в експлоатацията на хичиянски артефакти.

— Това е известно — каза той не чак толкова търпеливо.

Вдигнах рамене.

— Аз съм страна в процес, провеждан в Международния дворец на правосъдието.

Комисарят отвори едно чекмедже на бюрото си, надникна в него, после замислено го затвори.

— Минеер Бродхед — заговори той, — вие сте провели тук, в Ротердам, много срещи, които не са свързани с този процес, а с въпроса за тероризма. Вие искате да го спрете.

— Всички искат това — заявих аз и почувствах, че не само червата ми са напрегнати. Бях плувнал в пот.

— Всички искат, но вие и правите нещо в тази насока, минеер. Затова смятам, че наистина имате врагове. Враговете на всички нас. Терористите. — Лутзлек се изправи и ни посочи вратата. — Ще се погрижа, докато сте под моя юрисдикция да имате полицейска охрана. След всичко това мога само да повторя предупреждението, защото вярвам, че сте застрашени от тях.

— Всички са застрашени — отвърнах аз.

— Всички са застрашени случайно, да. Но сега вие сте специален обект за тях.

Нашият хотел бе строен във времето на благоденствието за туристи, които харчат много, и за богати хора. Най-хубавите апартаменти бяха обзаведени по техен вкус, който не винаги съвпадаше с нашия. Нито Еси, нито аз харесвахме сламените рогозки и дървените блокчета за главите вместо възглавници. Но управата изнесе всички тези мебели и на тяхно място постави подходящо легло. Кръгло и огромно. Очаквах с нетърпение да се хвърля на него. Коридорът пък беше с архитектура, която мразех; конзолни пътеки и фонтани, повече от фонтаните във Версай, и толкова много огледала, че когато човек минаваше по него и вдигнеше глава, имаше чувството, че е в Космоса. Благодарение на подчинените на комисаря или на младия полицай, който той изпрати да ни придружи до хотела, преминаването през него ни беше спестено. Вмъкнахме се през един служебен вход, след това в добре тапициран асансьор, който миришеше от разнасяната по стаите храна. На площадката имаше промяна в мебелировката. Точно срещу вратата на нашия апартамент, към стълбището, стоеше изправена една мраморна крилата Венера. Сега тя си имаше облечен в син костюм компаньон — съвсем обикновен на вид човек, старателно отбягващ да ме погледне в очите. Обърнах се към придружаващата ни полицайка. Тя се усмихна смутено, кимна на колегата си на стълбището и затвори вратата зад нас.

Наистина бяхме специален случай.

Седнах и заразглеждах Еси. Носът й беше все още малко подут, но изглежда не я болеше.

— Може би трябва да си легнеш — предложих й аз.

Тя ме погледна спокойно и състрадателно.

— Заради окървавения ми нос ли, Робин? Колко си глупав. Или имаш наум нещо интересно?

Истински съм задължен на скъпата си жена, защото щом подхвърли този намек, въпреки проваления ми ден и скапаното ми дебело черво, наистина ми дойде нещо наум. След двадесет и пет години човек би помислил, че дори и сексът започва да доскучава. Моята информационно-търсеща програма и приятел Алберт ми беше казал, че това е доказано лабораторно. Били правени изследвания с плъхове. Измервали честотата на половите сношения. С времето тя непрекъснато намалявала. После сменили женските. Мъжките се оживили и възстановили половата си активност. Значи това е научно установен факт… за плъхове… но аз предполагам, че поне в това отношение не съм плъх. Всъщност, правех го с голямо желание, докато някой не ме наръга в корема с нож.

Не издържах. Изревах.

Еси ме отблъсна. Тя бързо се изправи и извика Алберт на руски. Холограмата покорно оживя, погледна ме и кимна.

— Да — каза Алберт. — Моля, госпожо Бродхед, поставете китката на Робин до аптечката с лекарства на нощната масичка.

Бях се превил надве и за момент помислих, че ще повърна, но онова, което беше в мен, бе прекалено лошо, за да го изхвърля така лесно.

— Направи нещо! — извика Еси, задърпа ме енергично към разголените си гърди и притисна ръката ми към масичката.

— Вече го правя, госпожо Бродхед — отвърна Алберт. Иглата на спринцовката се заби и в ръката ми се вля някакво лекарство. Усетих изтръпване. Болката намаля и стана поносима. — Не трябва прекалено да се тревожиш, Робин — каза мило Алберт, — и вие също, госпожо Бродхед. Очаквам тази исхемична атака от часове. Това е само симптом.