Фредерик Пол - Гейтуей III

———————————————

Ако участвам лично във всяко съдебно дело, дори и отнасящо се за много милиони, ще трябва да прекарвам цялото си време до края на живота си в съда. При нормален ход на събитията щях да оставя адвокатите да се занимават с делото, а аз да се отдам на по-полезни занимания, като например на разговори с Алберт Айнщайн или на разходки със съпругата си Еси край Тапанско море. Имах обаче специални поводи да съм тук. Един от тях видях да седи полузаспал на кожен стол близо до Древните.

— Смятам да се обадя на Джоу Квиатковски и да разбера дали ще приеме да изпие с мен чашка кафе — казах аз на Иджсингър.

Квиатковски беше поляк, представител на Икономическата общност на Източна Европа — ИОИЕ — един от ищците в процеса.

— Той е противник! — изсъска адвокатът.

— Но е и стар приятел — отвърнах, като само малко преувеличих фактите… Квиатковски също беше изследовател на Гейтуей и на времето бяхме пили заедно.

— В съдебно дело от тази величина няма приятели — информира ме Иджсингър, но аз само се усмихнах и се наведох напред да прошепна предложението си на Квиатковски, който след като се събуди, се съгласи.

— Не би трябвало да съм тук с теб, Робин — измърмори полякът, когато се качихме в моя апартамент на петнадесетия етаж. — Особено на кафе! Нямаш ли нещо да капнем в него?

Е, имах… сливовица и то от неговата любима краковска изба. И кампучийски пури — от сорта, който обичаше, и солена херинга, и бисквити за мезе.

Сградата на съда бе построена над малък канал край река Маас и мирисът на вода се усещаше. Бях успял да отворя един прозорец и през него достигаше шумът от лодките, които преминаваха под арката на сградата, и от трафика през тунела под Маас на четвърт километър от съда. Отворих прозореца малко по-широко, заради пурата на Квиатковски, и видях в страничните улици знамена и духови оркестри.

— Какъв е този парад днес? — попитах.

— Просто парад. Армиите обичат парадите — изръмжа той. — А сега да преминем към същността, Робин. Зная какво искаш, но то е невъзможно.

— Онова, което искам — отвърнах аз, — е ИОИЕ да помогне да се справим с терористите с космическия кораб, а то, очевидно, е в интерес на всички. Твърдиш, че е невъзможно. Добре, приемам че си прав, но защо да е невъзможно?

— Защото не разбираш от политика. Според теб ИОИЕ може да отиде при парагвайците и да им каже: „Слушайте идете и се разберете с Бразилия, кажете им, че вие ще проявите по-голяма гъвкавост по онзи пограничен спор, ако те предадат на американците притежаваната от тях информация, за да хванат космическия кораб на терористите“.

— Да — съгласих се, — точно така мисля.

— Грешиш. Те няма да искат да слушат.

— ИОИЕ — казах след консултация с моята информационно-търсеща програма, Алберт — е най-големият търговски партньор на Парагвай. Само да им подсвирнете и те ще козируват.

— В повечето случаи е така. Но не и в този случай. Ключът в настоящата ситуация е Република Кампучия. Те имат с Парагвай тайни споразумения. Сключени на най-високо равнище. Още малко кафе, моля — добави той и подаде чашата си, — но този път не толкова силно.

Не попитах Квиатковски какви са „тайните споразумения“, защото ако той искаше да ми ги каже, нямаше да ги нарече тайни. А и не беше необходимо да питам. Бяха военни. Всички „тайни споразумения“, сключвани между правителствата през онези дни бяха военни и ако не се мъчех с терористите, щях да се мъча с глупавата политика на правителствата. Но да карам поред.

И така, по съвет на Алберт, поканих първо в частната си кантора една адвокатка от Малайзия, след нея един мисионер от Канада, а подир това един генерал от албанските военновъздушни сили и за всеки имах по нещо, с което да го примамя. Алберт ми казваше какви стимули да използвам и какви стъклени мъниста да предлагам на туземците — допълнително разпределение на полетите с колонисти, „благотворителност“. Понякога бе достатъчна само една усмивка. Ротердам беше най-подходящото място за това, защото откакто Дворецът на правосъдието беше преместен от Хага — Хага имаше доста проблеми последния път, когато шегаджията си играеше с телепатичния психокинетичен приемопредавател, — там човек можеше да намери всеки, когото търси. Всякакви хора. С всякакъв цвят на кожата, от всякакъв пол, в най-различни дрехи — от еквадорски адвокатки в миниполи до барони от Маршаловите острови в саронги и огърлици от акулови зъби. Дали постигнах успех или не беше трудно да се каже, но в дванадесет и половина стомахът ми ме предупреди, че много ще ме заболи, ако не му дам малко храна — нещо, което не бях сторил сутринта. Изпитах желание да съм в хубавия си апартамент в хотела със свалени обувки и стек на масата, но бях обещал на Еси да се срещнем в нейното заведение. Затова наредих на Алберт да изготви оценка на постигнатото и препоръка за онова, което трябва да направя, след което тръгнах да търся такси.