Фредерик Пол - Гейтуей III

Ами ако командният кораб се е повредил? И ако няма друг, който Туайс да открие и да закара на мястото на срещата?

Капитана изоставил тези нерадостни мисли. Имало твърде много „ако“. И последиците от всяко били неприятни.

Не било необичайно за Капитана или за който и да било друг хичиянец да се чувства потиснат. Положението било сериозно.

Когато великата армия на Наполеон се оттегляла от Москва, нейни врагове били малки, постоянно нападащи ги кавалерийски групи, руската зима… и отчаянието.

Когато след тринадесет десетилетия хитлеровият Вермахт повторил същото пътуване, главните заплахи идвали от съветските танкове и артилерия, руската зима… и, отново, отчаянието. Те се оттегляли в по-добър ред от Наполеоновата армия и нанасяли повече поражения на враговете си. Но не с повече, нито пък с по-малко отчаяние.

Всяко оттегляне е някакъв вид погребално шествие и мъртвецът е увереността. Хичиянците уверено очаквали да завладеят една галактика. Когато открили, че трябва да загубят и започнали своето голямо оттегляне от звездите, за да се скрият в черната дупка, размерът на тяхното поражение бил по-голям от преживяваното някога от хората и отчаяние обхванало душите им.

———————————————

Доста рано в своето технологическо развитие хичиянците се научили да съхраняват умовете на умрели или умиращи хичиянци в неорганични системи. Така били съхранени Мъртвите хора, които правели компания на момчето Уон. Робин използвал тази технология и създал компанията „Живот след смъртта“. За хичиянците (ще си позволя да изложа едно може би предубедено мнение) създаването на тази технология вероятно е било грешка. Тъй като можели да използват мъртвите умове на хичиянските си предци за съхраняване и обработване на данни, те не постигнали съществени успехи в създаването на истински системи за изкуствен интелект, който има много по-голяма мощ и гъвкавост. Като, е, ще го кажа направо… като мен.

———————————————

Хичиянците играели най-сложната игра. Тя би могла да се нарече колективен спорт, само че на малцина играчи било разрешено да научат, че те изобщо са отбор. Стратегиите били ограничени, но крайната цел на играта била ясна. Ако успеели да оцелеят като раса, щели да победят.

Но на шахматната дъска имало толкова много фигури! А хичиянците разполагали с толкова малък контрол върху тях. Те имали право да започнат играта. Но след това, ако се намесели директно, се излагали на опасност. Тогава играта станала застрашителна.

Сега бил ред на Капитана да играе и той знаел рисковете, на които бил изложен. Можело да е играчът, който ще загуби играта за хичиянците веднъж завинаги.

Първата му задача била да запази колкото се може по-дълго в тайна мястото, където се криели, което означавало да направи нещо за пътуващите с платноходката.

Това била най-малката от неговите грижи, защото втората задача била решаваща. На откраднатия кораб имало апаратура, способна да проникне дори под обвивката около черната дупка, в която се криели. Не можела да влезе. Можела обаче да надзърне, а това било лошо. По-лошото било, че същата апаратура можела да проникне почти във всеки дисконтинюитет на събитие, дори в такова, в което самите хичиянци не се решавали да влязат. Те се молели един дисконтинюитет никога да не се случва, тъй като в него се криело нещото, от което най-много се страхували.

И така, Капитана седял пред пултовете за управление на кораба, докато светещият силикатен облак, който обграждал ядрото, изчезвал зад тях. Междувременно Туайс започнала да проявява признаци на напрежение, което скоро щяло да достигне връхната си точка; и междувременно студените блатни жители от платноходката живеели своите дълги, бавни животи; и междувременно корабът на Уон, който можел да направи нещо по предстоящото събитие, вече наближавал друга черна дупка…

А междувременно другите играчи на голямата дъска, Оди Уолтърс и Джени Йе-ксинг, гледали как чиповете от техния залог бавно се свършват в очакване да започнат собствената си игра.

Той стоеше там, онзи човек с лице като тъмнокафяво авокадо, и ми препречваше пътя. Разбрах изражението, преди да разпозная лицето. Беше упорито, раздразнено, изморено. Лицето, на което прочетох всичко това, принадлежеше на Оди Уолтърс Младши, който (моята секретарска програма не беше пропуснала да ми съобщи) се опитвал да се свърже с мен от няколко дни.