Фредерик Пол - Гейтуей III

———————————————

— Никога не съм чувал за теб — измърмори Уолтърс и пусна топлата вода във ваната. Но това не беше вярно. Макар и от много отдавна, в паметта му се бе залазило нещо, имаше някакъв спомен. За човек от бюлетина с новините по пиезовизията, който го показваха през час цяла седмица, а след това в продължение на един-два месеца веднъж седмично. Но никой не се забравя така сигурно десет години по-късно, както онзи, който е бил цял месец на екрана.

— Ти си момчето, отгледано в жизнената среда на хичиянците — сети се изведнъж Уолтърс, а мъжът изръмжа:

— Точно така. Ох! Боли!

— Не мърдай и няма да боли — отвърна Уолтърс, докато се чудеше какво да прави с единадесетия по богатство сред човешката раса. Разбира се, Доли щеше да бъде много щастлива да се срещне с него. Но след като преминеше първоначалното вълнение, какви комбинации щеше да измъдри тя, за да накара този човек да сподели с тях това богатство и да им купи плантация на някой остров, вила на Хийтър Хилс… или една екскурзия до Земята? Дали в края на краищата нямаше да е по-добре да задържи мъжа под някакъв претекст, докато Доли се върне… или да го отпрати и само да й каже за него?

Дилемите, над които размишляваме много дълго, най-често се решават от само себе си. Тази също се реши по този начин, когато ключалката изщрака и на вратата се появи Доли.

Независимо как изглеждаше Доли у дома — понякога с насълзени очи от алергия, дължаща се на растителността на планетата Пегис, много често нацупена и рядко вчесана, — когато нахълта в стаята, беше очарователна. Тя очевидно заплени нечакания гост, а Оди, макар да бе женен за тази жена с поразяващо стройна фигура и невъзмутимо алабастрово лице повече от една година и да знаеше, че първото се дължи на диетата, а второто — на козметиката, също бе възхитен.

Той я прегърна и целуна. Доли отвърна малко разсеяно на целувката. Вниманието й бе насочено към госта.

Уолтърс й го представи, без да я изпуска от прегръдките си.

— Скъпа, това е капитан Сантос-Шмитц. Попадна в уличен бой и аз го доведох тук…

Тя го отблъсна.

— Младши, как си могъл!

За момент Оди се смути, после разбра недоразумението.

— О, не, Доли, боят не беше с мен. Просто се случих наблизо.

Изразът на лицето й се промени и тя се обърна към госта.

— Разбира се, че си добре дошъл тук, Уон. Чакай да видя как са те подредили.

Сантос-Шмитц навири нос.

— Ти ме познаваш — каза той и позволи на Доли да докосне направената от Уолтърс превръзка.

— Разбира се, Уон. Всички в Порт Хеграмет те познават. — Доли поклати съчувствено глава. — Видях те миналата вечер — продължи тя. — В салона на „Вретеното“.

Уон се отдръпна назад, за да я разгледа по-добре.

— О, да! Артистката от кукленото шоу. Гледах твоето представление.

Доли Уолтърс рядко се усмихваше, но в крайчеца на очите й се появи нещо като бръчици, красивите й устни се присвиха. Резултатът бе по-добър от усмивка, изражението бе впечатляващо. И докато настаняваше по-удобно Уон Сантос-Шмитц, докато му поднасяше кафе и слушаше обясненията му защо либийците не били прави, когато се нахвърлили върху него, на лицето й често се появяваше това изражение. Уолтърс си мислеше, че Доли ще бъде недоволна, задето е довел вкъщи този неканен гост, но скоро установи, че опасенията му са били неоснователни. А когато времето напредна, той започна да се тревожи.

— Уон — обади се Уолтърс, — утре сутринта ще летя пак и предполагам, че искаш да се върнеш в хотела…

— Разбира се, че не иска, Младши — укори го жена му. — При нас има достатъчно място за трима. Ще го настаним на леглото. Ти ще спиш на дивана, а аз ще легна на детското креватче в стаята, където шия кукли.

Уолтърс бе толкова стреснат, че не успя нито да се намръщи, нито да отговори. Идеята беше глупава. Разбира се, че Уон искаше да се върне в хотела… а Доли просто се държеше като учтива домакиня. Тя всъщност не би желала да спят по такъв начин, който не им осигуряваше никакво уединение през нощта преди заминаването му с онези раздразнителни араби. И той зачака, уверен, че Уон ще се извини, че не може да приеме поканата. Но постепенно увереността му започна да намалява и накрая съвсем изчезна. Макар че Уолтърс не беше дълъг човек, диванът бе по-къс от него и той се мята и обръща цяла нощ, като искрено съжаляваше, че бе срещнал Хуан Енрике Сантос-Шмитц.

Желание, изпитвано от мнозина представители на човешката раса, включително и от мен.