Фредерик Пол - Гейтуей III

Всички постройки в Порт Хеграмет бяха временни — естествена последица от това, че Пегис бе колониална планета. Всеки месец, когато с големия хичиянски транспортен кораб от Земята пристигаха нови емигранти, числеността на населението набъбваше като балон под вентила на бутилка с водород. След това за няколко седмици постепенно намаляваше, тъй като отвеждаше колонистите по плантации, сечища и мини. Но градът никога не се връщаше до предишните си размери. Всеки месец населението му се увеличаваше с няколко стотици жители, построяваха се няколко десетки нови жилища, събаряха се няколко стари. Но тази кръчма беше явно най-временна от всичко. Бе изградена от три плочи конструктивна пластмаса за стени и една за покрив. Откъм улицата беше отворена за топлия въздух на Пегис. Въпреки това вътре бе пълно с пушек от цигари и марихуана, примесен с изпарения от сервирания домашен алкохол.

Уолтърс веднага позна търсения човек от описанието, дадено му от неговия агент. Нямаше втори като него в Порт Хеграмет… Разбира се, имаше много араби, но колцина бяха богати? Господин Люкман беше по-стар дори от Аджангба, пълен и плешив, с масивен златен пръстен с много диаманти на всеки от дебелите си пръсти. Седеше в компанията на други араби в дъното на кръчмата, но когато Уолтърс тръгна към него, барманката му препречи пътя.

— Това е частно парти — каза тя. — Те са си го платили. Остави ги на спокойствие.

— Очакват ме — заяви Уолтърс, като се надяваше да е вярно.

— За какво?

— Това не те засяга! — отвърна гневно той и се помъчи да си представи какво би се случило, ако се провре покрай нея. Тя не представляваше проблем. Беше слаба тъмнокожа млада жена с големи метални светещи в синьо обеци на ушите. Но грамадният мъж с прилична на куршум глава, който седеше в ъгъла и следеше какво става, бе съвсем друго нещо. За щастие господин Люкман видя Уолтърс и със залитане тръгна към него.

— Ти си моят пилот! — извика той. — Ела и пийни едно с нас!

— Благодаря, господин Люкман, но трябва да се прибирам вкъщи. Исках само да потвърдя чартърния полет.

— Да. Ние ще пътуваме с теб. — Той се обърна и погледна към другите от групата, които бурно спореха. — Ще удариш ли едно питие? — отново попита през рамо.

Мъжът беше по-пиян, отколкото предполагаше Уолтърс.

— Благодаря, не. Бихте ли подписали договора, моля?

Люкман се обърна и погледна листа в ръката на Уолтърс.

— Договор ли? — Той се замисли. — Защо трябва да има договор?

— Така е прието, господин Люкман — обясни Уолтърс, вече започваше да губи търпение. На масата другите се надвикваха и вниманието на Люкман бе раздвоено между Уолтърс и спорещата група.

Но имаше и още нещо. В спора участваха четирима души… петима, ако се броеше и Люкман.

— Господин Аджангба каза, че ще бъдете общо четирима — каза Уолтърс. — Ако сте петима ще трябва да доплатите.

— Петима ли? — Люкман се обърна към Уолтърс, — Не. Четирима сме. — После изражението му се промени и той се усмихна. — О, ти мислиш, че и онзи луд мъж е от групата? Не, той няма да пътува с нас. Той най-вероятно ще отпътува за онзи свят, ако не се откаже да разяснява на Шамиин учението на Пророка.

— Разбирам — отвърна Уолтърс. — Тогава просто подпишете…

Арабинът вдигна рамене и взе договора от Уолтърс. Той го постла върху покрития с цинк бар и засрича, стиснал в ръка молив. Спорът стана още по-шумен, но Люкман изглежда бе забравил за него.

По-голямата част от клиентелата на тайната кръчма бяха африканци. Насядалите от едната страна приличаха на кикуиу 6 6 Негроиден народ от Кения. — Б.пр. , а от другата — на масаи 7 7 Пастирски африкански народ, населяващ Танзания и Кения. — Б.пр. . На пръв поглед в такава компания спорещите изглеждаха еднакви. Сега обаче Уолтърс разбра грешката си. Единият от спорещите мъже беше по-млад от другите, по-нисък и по-слаб. Цветът на кожата му бе по-тъмен от този на повечето европейци, но не като на либийците. Очите му бяха черни като техните, но не катранено черни.

Това обаче не засягаше Уолтърс.

Той им обърна гръб и търпеливо зачака, горящ от желание да си тръгне. Не само защото искаше да види Доли; Порт Хеграмет бе град, раздиран от етнически вражди. Китайците общуваха предимно с китайци; латиноамериканците се движеха в тяхното барио 8 8 Квартал (исп.). — Б.пр. ; европейците — в европейския квартал… о, не само и съвсем не винаги мирно. Разделението отиваше още по-далеч. Китайците от Кантон се разграничаваха от тайванските си сънародници, португалците не общуваха с финландците, чилийците и бившите аржентинци не можеха да се понасят. Но европейците определено избягваха заведенията, в които имаше африканци, и когато Оди получи подписания договор за чартърния полет, той благодари на Люкман и с чувство на облекчение побърза да напусне кръчмата. Още не беше стигнал до първата пресечка и чу зад гърба си яростни викове и писък.