Фредерик Пол - Гейтуей III

— Чувствам — изревах аз, — че съм ужасно стар. Ти не можеш да го разбереш, защото си машина. Не знаеш какво е зрението ти да се замъгли, по ръцете ти да се появят ръждиви старчески петна, бузите ти да провиснат. Да си обуваш чорапите седнал, защото ако застанеш на един крак, ще паднеш. Всеки път, когато забравиш някой рожден ден, да си мислиш, че страдаш от болестта на Алцхаймер и понякога, когато ти се пикае, да не можеш да се облекчиш! Когато… — Спрях, не защото той ме прекъсна, а защото слушаше внимателно и изглежда щеше да продължи да слуша вечно, а в края на краищата каква беше ползата от цялата ми изповед? Зигфрид изчака за миг, за да се увери, че съм свършил и след това започна търпеливо.

— Според здравния файл простатата ти е сменена преди осемнадесет месеца, Робин. Смущенията в средното ухо могат лесно да бъдат…

— Спри! — извиках аз. — Какво знаеш ти за моя здравен файл, Зигфрид? Аз наредих този разговор да остане в тайна.

— Разбира се, Робин. Повярвай ми, нито една дума от него няма да е достъпна за другите програми, нито за някой друг, освен теб. Но, разбира се, аз съм в състояние да си осигуря достъп до всички твои бази данни, включително до здравните. Може ли да продължа? Чукчето и наковалнята в ушите ти могат лесно да се подменят и с това ще се реши проблемът с равновесието. Трансплантация на роговица ще реши проблема с началното перде. Останалото е просто козметика и, разбира се, няма никакъв проблем да ти се осигури добра, млада плът. Остава само болестта на Алцхаймер, но, честно казано, Робин, не виждам никакви признаци от такова заболяване в теб.

———————————————

Отново е Алберт Айнщайн. Мисля, че е най-добре да изясним онова, което Робин казва за Джел-Клара Моинлин. Тя била изследовател на Гейтуей, заедно с Робин, и той бил влюбен в нея. Двамата, заедно с други изследователи, попаднали в черна дупка. Било възможно да се измъкне някой от тях за сметка на другите. Робин успял. Клара и останалите не успели. Може да е било случайно. Възможно е и Клара да се е жертвала, за да го спаси. Не е изключено също Робин да се е паникьосал и да се е спасил за сметка на другите. Дори и сега не може да се каже със сигурност. Но Робин, склонен да се чувства виновен, носил в продължение на години образа на Клара, останала в онази черна дупка, където времето почти е спряло и тя непрекъснато изживява шока и ужаса… и продължава (той си мислел така) да го обвинява. Зигфрид му помогнал да изживее това чувство.

Може би се чудите откъде зная това, тъй като достъпът до интервюто със Зигфрид е бил направен невъзможен. Много е просто. Научих го по същия начин, по който Робин научава сега толкова много неща за толкова много хора, които не е виждал.

———————————————

Вдигнах рамене. Зигфрид почака за миг, после каза:

— И така, всичките ти здравни проблеми, които спомена… както и един голям списък от други, за които не каза нищо, но са описани в твоята анамнеза… могат да се решат по всяко време или вече са решени. Може би ти не постави въпроса както трябва, Робин. Може би проблемът не е в това, че остаряваш, а че не искаш да направиш необходимото, за да спреш този процес.

— Защо, по дяволите, трябва да го правя?

— Защо, наистина, Робин? — кимна Зигфрид. — Можеш ли да отговориш на този въпрос?

— Не, не мога! Ако можех, нямаше да те питам.

Зигфрид стисна устни и зачака.

— Може би просто искам да остарея — добавих.

Той вдигна рамене.

— Хайде, Зигфрид — примирих се аз. — Добре. Признавам, че казаното от теб е вярно. Признавам, че си направил пълна справка за здравословното ми състояние и мога да взема колкото искам чужди органи, а причината, поради която не го правя, се върти из главата ми. Зная и как я наричаш. Ендогенна депресия. Но това не обяснява нищо.

— Ах, Робин — въздъхна той, — отново използваш психоаналитичен жаргон. И при това лош. „Ендогенен“ просто означава „идващ отвътре“. Не обяснява причината.

— Тогава каква е причината?

— Хайде да изиграем една игра — предложи замислено той. — До лявата ти ръка има едно копче…

Погледнах. На кожения стол наистина имаше копче.

— То просто държи тапицерията — отвърнах аз.

— Така е, но в играта, щом натиснеш това копче, ще се извършат всички хирургически имплантации, от които се нуждаеш или би могъл да пожелаеш. Сложи си пръста на копчето, Робин, Така. Искаш ли да го натиснеш?

— …Не.

— Виждам. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Защото моята личност не е толкова ценна, че да взимам телесни органи от друг! — Нямах намерение да кажа това. Дори не го знаех. Но след като се изтървах, единственото, което можех да правя, бе да седя и да слушам ехото от казаното. Зигфрид също дълго мълча.