Фредерик Пол: Гейтуей III

Зигфрид въздъхна, но продължи да се усмихва.

— Знаеш, че предпочитам да не се опитваш да говориш като психоаналитик, Робин. — Усмихнах се. Той изчака малко, после продължи: — Нека да разгледаме обективно сегашното ти положение. Ти се погрижи да не ни безпокоят… или подслушват? Да не би някой случайно да дочуе нещо, което не искаш да споделиш и с най-близкия си приятел. Инструктира дори Алберт Айнщайн, твоята информационно-търсеща програма, да се оттегли и да не включва този разговор в никоя база данни. Онова, което имаш да казваш, сигурно е много лично. Може би е нещо, което чувстваш, но се срамуваш да признаеш, че го чувстваш. Това подсказва ли ти нещо, Робин?

Прокашлях се.

— Направо сложи пръста в раната, Зигфрид.

— Е? Какво искаш да кажеш? Можеш ли да го кажеш?

Реших смело да продължа.

— Адски прав си! Много е просто! Дори е очевидно! Боже Господи, става дума за старостта. Проклетата старост ме наляга!

Това е най-добрият начин. Когато нещо е трудно да се каже, просто го казваш направо. Научих го от Зигфрид през онези далечни дни, когато три пъти седмично изливах пред него болката си. Винаги дава резултат. Веднага щом го казах и се почувствах облекчен… Не, не се почувствах по-добре, нито щастлив, нито смятах проблема за решен, но топката, която ме гнетеше отвътре, бе изхвърлена. Зигфрид мълчаливо кимна. Той погледна към молива, който въртеше между пръстите си, и зачака да продължа. Знаех, че сега ще мога да продължа. Бях минал най-трудната част. Това чувство ми бе познато. Помнех го много добре от времето на бурните сеанси.

Сега не съм същата личност като тогава. Онзи Робин Бродхед беше разяждан от чувство за вина, защото бе оставил своята любима да умре. Това чувство за вина отдавна беше преодоляно… Зигфрид ми помогна да се освободя от него. Онзи Робин Бродхед имаше толкова ниско мнение за себе си, та не можеше да повярва, че някой е в състояние да го уважава, поради което имаше малко приятели. Сега аз имам… не зная точно. Десетки приятели! Стотици! (За някои от тях ще ви разкажа.) Онзи Робин Бродхед не вярваше в истинската любов, а оттогава вече четвърт столетие аз имах най-добрия брак, който човек може да си представи. Следователно вече бях съвсем различен Робин Бродхед.

Но някои неща изобщо не се бяха променили.

— Зигфрид — казах аз. — Вече съм стар, през някой от следващите дни ще умра и знаеш ли какво не ми дава мира?

Той вдигна глава.

— Какво, Робин?

— Не съм достатъчно съзрял, за да съм толкова стар!

Зигфрид сви устни.

— Ще бъдеш ли така добър да се изразиш по-ясно, Робин?

— Разбира се — съгласих се аз. Всъщност следващата част дойде лесно, защото, можете да сте сигурни, бях мислил много по въпроса, преди да се реша да извикам Зигфрид. — Предполагам, че е свързано с хичиянците. Остави ме да свърша и чак после ми кажи, че съм луд, става ли? Както сигурно си спомняш, аз съм от хичиянското поколение. През детството си ние слушахме много за хичиянците, които имали всичко, което ние, човешките същества, нямахме, и знаели всичко, което хората не знаеха…

— Хичиянците не превъзхождат толкова много хората, Робин.

— Аз казвам как ни изглеждаше на нас, децата. Те бяха ужасни, защото ние се плашехме един друг, като казвахме, че хичиянците ще дойдат и ще ни вземат. И преди всичко те бяха толкова по-напред от нас във всичко, че ние не можехме да им съперничим. Бяха нещо като Дядо Коледа. И в известен смисъл като онези извратени изнасилвачи, за които ни предупреждаваха нашите майки. В някаква степен като Бог. Разбираш ли какво искам да кажа, Зигфрид?

— Да, Робин. Сблъсквал съм се с това чувство — каза той малко предпазливо, — Всъщност то се явява в психоанализите при много хора от твоето и от следващото поколения.

— Правилно! И си спомни нещо, което веднъж ми каза за Фройд. Ти каза, че според него никой човек не може да съзрее, докато баща му е жив.

— Да, всъщност…

Изпреварих го.

— А аз ти възразих, че това са глупости, защото баща ми беше така добър да умре, още когато бях малко момче.

— О, Робин. — Той въздъхна.

— Не, изслушай ме. Отнася ли се това за най-големия Баща, който съществува? Как може някой да съзрее, когато нашият Отец продължава да стои там горе, където никой не може да го достигне, камо ли пък да свети маслото на това копеле?

Зигфрид тъжно поклати глава.

— „Образи на баща“. Цитати от Фройд.

— Не, не са цитати. Аз наистина го мисля! Не разбираш ли?

— Да, Робин — каза той. — Разбирам, имаш предвид хичиянците. Така е. Съгласен съм. Това е проблем за човешката раса и, за нещастие, доктор Фройд никога не е разглеждал подобна ситуация. Но сега ние не говорим за човешката раса, а за теб. Ти не ме извика за провеждане на абстрактна дискусия. Извика ме, защото наистина си нещастен и вече обясни, че това се дължи на неизбежния процес на остаряване. Затова нека се опитаме да се ограничим върху този проблем. Моля те, не теоретизирай, просто ми кажи какво чувстваш.