Фредерик Пол - Гейтуей III

На планетата Пегис човек не се интересува от чужди работи, но Уолтърс трябваше да си осигури чартърния полет. Хората, които биеха онзи човек, можеше да са африканци, нападнали ръководителя на неговата чартърна група. Това вече не беше чужда работа. Той се обърна и затича назад — грешка, за която, повярвайте ми, Уолтърс дълго време след това много съжалява.

Когато стигна там, нападателите си бяха отишли. На тротоара лежеше една скимтяща, окървавена фигура и тя не беше от компанията, която щеше да извозва. Бе младият чужденец. Той сграбчи крака на Уолтърс.

— Помогни ми и ще ти дам петдесет хиляди долара — изломоти мъжът. Устните му бяха надути и кървави.

— Ще отида да потърся патрул — каза Уолтърс и направи опит да се освободи.

— В никакъв случай! Помогни ми да убия онези типове и ще ти платя — изръмжа чужденецът. — Аз съм капитан Хуан Енрике Вантос-Шмитц и мога да си позволя да ти заплатя за услугата.

Разбира се, по онова време аз не знаех нищо. От друга страна Уолтърс не знаеше, че господин Люкман работи за мен. Но това нямаше значение. Десетки хиляди души работеха за мен и дали Уолтърс знаеше или не кои са те нямаше никакво значение. Лошото бе, че той не позна Уон, защото никога не бе чувал за него, освен най-общи приказки. В крайна сметка това се оказа от голямо значение.

Аз познавах добре Уон. За първи път го срещнах още като дете, отгледано и възпитано от машини и нехуманоиди. Когато изброявах приятелите си, не го причислих към тях, макар че, го познавах много добре. Но той никога не е бил достатъчно общителен, за да бъде приятел с някого.

Може да се каже, че Уон се бе държал доста враждебно — не специално към мен, а към цялото човечество — когато през младежките си години, изплашен и объркан, бълнуващ на кушетката на сънищата далеч на облака Оорт, без да знае и без да се интересува, подлудяваше всички. Разбира се, грешката не беше негова. Той не бе виновен, че проклетите и разгневени терористи, вдъхновени от неговия пример, отново ни подлудяваха винаги, когато това бе възможно… Но като засегнах въпроса за „грешката“ и го свързах с „вината“, още преди да сме се усетили ще се върнем отново към Зигфрид фон Шринк, а аз сега говоря за Оди Уолтърс.

На Уолтърс му беше чуждо чувството за милосърдие, но той не можеше да остави човека на улицата. Когато заведе окървавения мъж в малкия си апартамент, в който живееше с Доли, Уолтърс просто нямаше представа какво прави. Вярно е, че човекът бе в лошо състояние. Но имаше здравни заведения за бърза помощ, а и освен това жертвата проявяваше учудващо нежелание да го откара там. По целия път до квартала, наречен „Малка Европа“, мъжът намаляваше сумата, която предлагаше, и се оплакваше, че Уолтърс е страхливец. Когато вече беше на сгъваемото легло в стаята на Уолтърс, тази сума спадна на двеста и петдесет долара, а критиките по адрес на характера на Уолтърс не преставаха.

Най-после раните спряха да кървят. Мъжът се изправи и хвърли презрителен поглед на апартамента. Доли още не се беше върнала и, разбира се, жилището бе в ужасен безпорядък: на сгъваемата масичка бяха натрупани немити съдове; навсякъде бяха разхвърляни куклите от нейното шоу; над умивалника съхнеше долно бельо; върху дръжката на вратата висеше потник.

— Тука си е направо кочина — каза нежеланият гостенин. — Двеста и петдесет долара са много.

Това вече премина всякакви граници, но Уолтърс потисна реакцията си, така както бе потиснал и всички други реакции през последния половин час. Каква полза, ако му отговори?

— Ще те измия — заяви той. — А след това можеш да се измиташ. Не ти искам парите.

На подутите устни се появи нещо като презрителна усмивка.

— Колко глупаво от твоя страна — каза мъжът. — Аз съм капитан Хуан Енрике Сантос-Шмитц. Притежавам собствен звездолет. Между другите важни предприятия имам акции и в транспортния флот, обслужващ тази планета. Смята се, че съм единадесети по богатство сред човешката раса.

———————————————

Казаното от Робин тук също се нуждае от някои обяснения. Хичиянците много се интересуваха от живи същества, особено от такива, които са интелигентни или обещават да станат интелигентни. Те имаха един апарат, който им позволяваше да възприемат чувствата на същества в отдалечени от тях светове.

Лошото в този апарат беше, че той не само приемаше, но и предаваше. Собствените емоции на оператора се възприемаха от изследваните обекти. Ако операторът бе разстроен или депресиран… или побъркан… последиците бяха много, много лоши. Като дете Уон имаше такъв апарат, когато беше изоставен още съвсем малък. Той го наричаше „кушетка на сънищата“ — по-късно учените го нарекоха телепатичен психокинетичен приемопредавател — и когато го използваше, се получаваха толкова субективно описаните от Робин събития.