Фредерик Пол - Гейтуей III

Прекараха вечерта чудесно. Правиха любов. Доли приготви нещо за вечеря. След това отново правиха любов, а в полунощ се настаниха на кушетката, подпрели гърбове на възглавници, протегнали крака напред, хванати за ръце и отпиваха от бутилка вино от Пегис.

— Иска ми се да можеш да ме вземеш със себе си — каза Доли, когато Уолтърс свърши разказа си за чартърния полет до Ню Делауер. Тя не гледаше към него. В свободната си ръка премяташе глави на кукли. Изразът на лицето й бе спокоен.

— Никаква възможност, скъпа. — Уолтърс се засмя. — Ти си прекалено хубава, за да влезеш в храстите с четирима арабски грубияни. Слушай, аз дори не съм спокоен за себе си.

Тя вдигна ръка, изражението й все още бе спокойно. Куклата, която държеше сега, бе котешка глава със светлочервени блестящи мустаци. Розовата уста се отвори и котешкият глас изфъфли:

— Уон казва, че те наистина са груби. Според него те едва не го убили, само защото разговарял за религия с тях. Той смята, че се канели да го убият.

— О? — Уолтърс се размърда, сякаш кушетката вече не му беше много удобна. Той не зададе въпроса, който бе на езика му: „Виждала ли си Уон?“, защото това щеше да означава, че ревнува. Само попита:

— Как е Уон? — Но в този въпрос се съдържаше неизказаният въпрос и той получи отговор. Уон бил много по-добре. Насиненото под окото почти изчезнало. Той наистина имал много хубав кораб в орбита, хичиянски, петместен. Негова частна собственост и бил специално оборудван… така казал той. Тя, разбира се, не го е виждала. Уолтърс намекна, че част от оборудването е стар хичиянски боклук, който Уон е придобил може би не по най-честния начин. Доли отговори, че Уон споменал, че има много хичиянски материали, за които никога не е съобщавано, защото намерилите ги не искат да плащат такси на „Гейтуей Корпорейшън“. Уон смятал, че има право над тези материали, защото е имал невероятен живот и на практика е отгледан от самите хичиянци…

И тогава, без Уолтърс да го иска скритият въпрос изскочи.

— Звучи така, като че ли доста често си се виждала с Уон — отбеляза Уолтърс, опитвайки се да говори, спокойно, но като чу собствения си глас, разбра, че съвсем не е така. Той беше или ядосан, или разтревожен… всъщност повече ядосан, отколкото разтревожен, защото нямаше никакъв смисъл да се тревожи! Уон определено не бе красив. Нито с добър характер. Разбира се, той беше богат и възрастта му бе много по-близо до тази на Доли…

— О, мили, не бъди ревнив — каза спокойно, почти доволно Доли… което малко поуспокои Уолтърс. — Той съвсем скоро си заминава, знаеш. Не иска да е тук, когато пристигне транспортният кораб. Сега зарежда за следващото си пътуване. Това е единствената причина, поради която е дошъл тук. — Тя вдигна отново ръката, в която държеше куклата, и запя с гласа на малко котенце: — Младшия ревнува Дол-ли!

— Не ревнувам — отвърна той инстинктивно, а после призна. — Е, наистина ревнувам. И махни тази кукла от лицето ми, Доли!

Тя се премести в леглото, докато устните й дойдоха близо до ухото му и той почувства мекия й дъх, фъфлещия котешки глас.

— Обещавам, че няма да се срещам с Уон, но страшно ще се радвам, ако ти… — Помиряването вървеше много добре, но точно по средата на четвъртия рунд бе нарушено от пронизителния звън на пиезофона.

Уолтърс го остави да звънне петнадесет пъти — достатъчно дълго, за да завърши изпълняваната задача, макар и не така добре, както възнамеряваше. Когато вдигна слушалката, чу гласа на дежурния от летището.

— В неудобен момент ли позвъних, Уолтърс?

— Казвай какво искаш — отвърна Уолтърс, опитвайки се да не проличи, че все още диша тежко.

— Ставай и се стягай, Оди! Веднага! Трябва да спасим една група от шестима със скорбут. Координатите им „изток седем три север“ са малко неясни, но имат радиофар. Това е всичко, което съобщиха. Рано сутринта трябва да си при тях с доктор, зъболекар и около един тон витамин С. Налага се да излетиш най-късно след деветдесет минути.

— Ах, по дяволите, Кери! Не могат ли да почакат?

— Рискуваш да ги докараш в болницата мъртви. Много са зле. Пастирът, който ги е намерил, казва, че според него двама няма да доживеят.

Уолтърс изпсува наум, погледна виновно към Доли и после с нежелание започна да се облича.

Когато Доли заговори, интонацията й вече не беше като на котенце.

— Младши? Не можем ли да се върнем у дома?

— Тук сме у дома — каза той и се постара гласът му да прозвучи естествено.

— Какво каза, Младши? — Спокойното допреди миг лице бе изопнато, маската с цвят на слонова кост бе невъзмутима, но той долови стаеното напрежение.