Фредерик Пол - Гейтуей III

Но страдащите от нервно изтощение проучватели на ураниеви залежи не бяха достатъчно внимателни. Когато Уолтърс кацна в най-близката до групата просека един от тях вече бе умрял под лъчите на неумолимото тропическо слънце.

Лекарският екип нямаше време за умрелия. Той събра живите и възложи на Уолтърс да изкопае гроб. За момент Уолтърс се надяваше да прехвърли тази неприятна работа на овчарите наоколо, но щом се обърна с гръб към тях, те побързаха да изчезнат.

Умрелият изглеждаше най-малко на деветдесет години и миришеше сякаш бе на сто и десет. На картонче, завързано на китката му, пишеше, че се казва Селим Ясменех, двадесет и три годишен, роден в някакво селце южно от Кайро. Останалата част от биографията му не беше трудна за отгатване. Достигнал до юношество в египетските бордеи, той извадил чудния шанс да започне нов живот на Пегис. Изнемогвал от горещина на един от наредените в десет реда хамаци на транспортния звездолет, едва останал жив по време на прехвърлянето на капсулата за излизане от орбита… петдесет колонисти напъхани в една безпилотна капсула, ужасени от страх при навлизане в околопланетното пространство. Когато парашутите се отворили, екскрементите самоволно излезли от тях. Почти всички капсули се приземили благополучно. Само около триста колонисти, засега, се разбили или потънали. Ясменех имал щастието да кацне на планетата невредим, но когато се опитал да промени професията си и от отглеждане на ечемик преминал към търсене на тежки метали, щастието му изневерило; другарите му забравили да бъдат предпазливи. Грудките, с които се нахранили, когато донесената от групата храна свършила, съдържали, като почти всеки източник на храна на Пегис, вещество, несъвместимо с витамин С. Човек трябва да го изпита, за да повярва. Тогава те не повярвали. Знаели за риска. Всички го знаят. Но просто искали да живеят още един ден, после още един, и още един, докато зъбите им изпадали, получили лош дъх и когато овчарите се натъкнали на техния лагер, за Ясменех било твърде късно. За останалите почти също толкова късно.

Уолтърс трябваше да откара цялата група, спасени и спасители, до лагера, където един ден щяха да построят стартова спирала и където вече имаше поне дванадесет постоянни жители. Когато най-после се върна при либийците, господин Люкман беше бесен. Той се изправи на вратата на самолета на Уолтърс и изкрещя;

— Тридесет и седем часа те няма! Това е възмутително! Плащаме ти за чартъра и искаме работа от теб!

— Беше въпрос на живот и смърт, господин Люкман — отговори Уолтърс, като се постара в гласа му да не проличи раздразнението и умората от полета.

— Животът е най-евтиното нещо тук! А смърт очаква всички ни!

Уолтърс мина покрай него и скочи на земята.

— Бяха ваши сънародници, араби, господин Люкман…

— Не! Египтяни!

— Във всеки случай, мюсюлмани…

— Не ме интересува, дори да са родните ми братя! Времето ни е скъпо! Залогът е много голям!

Защо ли се мъчи да сдържи гнева си? Уолтърс се озъби:

— Такъв е законът, Люкман. Аз съм наел самолета и според закона съм длъжен незабавно да окажа помощ, когато ме потърсят. Прочетете копието от договора!

Срещу този аргумент наистина не можеше да се възрази, но Уолтърс бе много обиден, когато Люкман не направи дори опит да отговори, а просто му възложи цял куп задачи, натрупали се по време на неговото отсъствие. Всичките да бъдат свършени веднага. И дори по-бързо. И ако Уолтърс не е спал, е, един ден всички ще заспят завинаги, нали?

И така, без да е спал, Уолтърс трябваше да лети с магнитната сонда през следващия час — деликатна, нервна работа, да тегли магнитен сензор сто метра зад самолета, без проклетото чудо да се заплете в дърветата или да се влачи по земята. В кратките моменти на размисъл между задължението в действителност да кара едновременно два самолета Уолтърс печално разбра, че Люкман го бе излъгал. Щеше да има разлика, ако не бяха египтяни, а негови сънародници, либийци, камо ли пък, ако бяха негови братя. Национализмът не беше оставен на Земята. Вече имаше гранични сблъсъци — каубои срещу земеделци, когато стадата на път за водопой мачкаха посевите; китайци срещу мексиканци, при спорове за земя поради грешка в регистрацията; африканци срещу канадци, славяни срещу испанци, без изобщо никаква причина за външния наблюдател. Имаше дори и по-лоши случаи. Но най-лошото беше, че понякога възникваха лоши чувства между славяни и славяни, между латиноамериканци и латиноамериканци.