Фредерик Пол - Гейтуей III

———————————————

— Във втора сура 12 12 Всяка от 114-те глави на корана. — Б.пр. пише… — усмихна се младият Фавзи — …че жената е нашата нива и ние можем да влизаме в нея и да я изораваме винаги, когато пожелаем. Така казва Ал-бакара, Кравата.

Уолтърс потисна възмущението си и го обърна на шега.

— За нещастие моята жена не е крава.

— За нещастие твоята жена не е жена — смъмри го арабинът. — У дома, в Хюстън, такива като теб ги наричаме мухльовци. Срамота е, че си мъж.

— Виж какво — започна Уолтърс, целият почервенял. После отново потисна гнева си. В палатката за готвене Люкман вдигна глава от мензурата, с която педантично отмерваше дневната дажба бренди, и се намръщи. Уолтърс се насили и се усмихна помирително. — Никога няма да се разберем, затова нека да не си разваляме приятелството. — Той се опита да промени темата. — Чудя се, защо сте решили да търсите нефт точно тук, на екватора?

Фавзи стисна устни и се вторачи в Уолтърс, преди да отговори.

— Ние имаме много обещаващи данни за съответната геология.

— Сигурно… при всичките тези публикувани спътникови снимки. Те не са секретни. Но има още по-подходяща геология в северното полукълбо, около Стъклено море.

— Достатъчно — повиши глас Фавзи. — На теб не ти се плаща да поставяш въпроси, Уолтърс!

— Аз просто…

— Просто си пъхаш носа, където не ти е мястото, ето какво правиш!

И отново всички заговориха високо. Този път Люкман дойде, с дажбите от осемдесет милилитра бренди за всеки.

— Какво става? — попита гой. — Какво иска този американец?

— Няма значение. Аз не му отговорих.

Люкман го погледна за миг, взе дажбата бренди на Уолтърс, после изведнъж я вдигна до устата си и я гавръгна. Уолтърс потисна протеста си. Това нямаше толкова голямо значение. Всъщност той не искаше да пие в компанията на тези хора. И във всеки случай изглеждаше, че педантичното измерване на дажбите от страна на Люкман не му бе попречило предварително да обърне тайно една-две чашки, защото лицето му бе почервеняло, а езикът — надебелял.

— Уолтърс — изръмжа той, — щях да те накажа за непозволено любопитство, ако беше нещо важно, но не е. Ти искаш да знаеш защо търсим тук, на сто и седемдесет километра от мястото, където ще се строи стартовата спирала? Погледни нагоре! — Той посочи с театрален жест към притъмнялото небе и залитна, смеейки се. После през рамо подхвърли: — Във всеки случай това вече е без значение.

Уолтърс го погледна, после вдигна глава към нощното небе.

Едно светлосиньо мънисто се движеше през непознатите съзвездия. Транспортният кораб! Звездолетът „С. Я. Бродхед“ бе влязъл във висока орбита. Уолтърс можеше да разчете неговия курс, маневрите за слизане на по-ниска орбита и паркиране — една огромна, с формата на картоф по-малка луна в безоблачното небе на планетата Пегис. След деветнадесет часа звездолетът щеше да бъде паркиран. Преди това той трябваше да е в своята совалка, за да го посрещне и да участва в неотложните полети космос-планета с чупливи товари и с високопоставени пътници или да изведе в орбита капсулите без собствена тяга и да свали ужасените емигранти в техния нов дом.

Уолтърс мълчаливо благодари на Люкман за откраднатото питие. Тази нощ той не можеше да си позволи да легне. Докато четиримата араби спяха, той сгъва палатки и прибира апаратура, товари самолета и разговаря с базата в Порт Хеграмет, за да провери дали е получил назначение на совалката. Беше назначен. Ако пристигнел преди обед на следващия ден, щели да му осигурят стоянка, за да извърши спешни рейсове по затворен маршрут, с които да разтоварят огромния транспортен звездолет и да го освободят за обратен полет. При първи зори Уолтърс събуди арабите, които псуваха и се мотаеха. След половин час четиримата бяха на борда на неговия самолет и пътуваха обратно към Порт Хеграмет.

Уолтърс пристигна на летището много рано, макар че нещо в него му нашепваше монотонно: „Много късно. Много късно…“

Много късно за какво? А след това разбра. Когато се опита да плати сметката за горивото, банковият монитор светна на червено. Общата му сметка с Доли била празна.

Невъзможно!… Или в действителност не, не е невъзможно, помисли той, гледайки към мястото, където преди десет дена бе паркиран автомобилът на Уон. Сега го нямаше. Когато се прибра вкъщи и огледа апартамента, той не беше изненадан от онова, което намери. Банковата им сметка бе изчерпана. Дрехите на Доли бяха изчезнали, куклите й бяха изчезнали и преди всичко самата Доли бе изчезнала.